петък, 28 февруари 2014 г.

ГОРЯНСТВОТО - ТРЕТАТА ВЪОРЪЖЕНА СЪПРОТИВА - статия от ЛЮБОМИР ТОНЧЕВ

Горянството – третата въоръжена съпротива
Необходима ли е нова “Епопея на забравените”?

В следосвобожденската история на България има три въоръжени  движения, съответно срещу трите терористични диктатури: срещу режима на Александър Цанков (1923 -1925г.), който е диктатура на “Военния съюз” - след Септемврийското въстание има партизанско движение, което продължава до края на диктатурата;  партизанското движение в периода 1941-1944г. е против полуфашистката диктатура (1934 -1944г.) и против хитлерофашизма (съставено e главно от комунисти и земеделци); горянското движение е против комунистическата диктатура (1944 -1989г.) и е съществувало между 1947-1956 г.
Трябва да се отбележи, че и при трите терористични диктатури масово са извършвани убийства без съд и присъда.
Но винаги и при трите брутални режима е имало смели, демократични,  достойни хора, които са рискували живота си за благото на народа!
Причините за възникването на горянското движение са няколко. Една от тях е терорът и репресиите:  през есента на 1944 г. са избити без съд и присъда хиляди хора, при това, голяма част от терора до началото на октомври е организиран терор на най-високо ниво.[1] От 1946 г. започва преследване дори на лявата опозиция – земеделци и социалдемократи.  Екзекутирани са даже политически ръководители  – депутати. Един от осъдените на смърт и екзекутирани през 1947 г. е Никола Петков – лидерът на земеделците. Освен това, властта действа за премахване на всички некомунистически партии. През 1947 г. е забранена със закон БЗНС “Никола Петков” и всичките й лидери са арестувани. Последната опозиционна партия – социалдемократическата е унищожена през 1948 г., като цялото й ръководство и парламентарна група са вкарани в затвори и концлагери. Така е установена комунистическата тоталитарна диктатура. Жестокостите на антидемократичната власт закономерно предизвикват възмущение и съпротива.
Има още една причина за възникването на горянското движение. Вместо да създават истински кооперации – обединение на собственици, каквито още тогава има много и в България, и в Европа, комунистите създават ТКЗС-та; в тях селяните не само не са собственици, но дори нямат свои парцели земя. Старите кооперации са премахнати. А до 1944 г. България е била на второ място в света по развитие на кооперативното движение, след Дания.[2] (има се предвид всички видове кооперации: земеделски, кредитно-спестовни, т.е. Популярни банки, потребителски кооперации и др.) По-лошото, обаче, е, че колективизирането се извършва насилствено, с различни форми на натиск и заплахи в т. ч. заплахи с убийство и др.
По време на тези събития около 2/3 от селяните симпатизират на  БЗНС ”Никола Петков”, огромна част от тях – и на горянското движение.
Ето защо, след 1950 г. (началото на насилствената колективизация), горяните са най-вече от селското население  (има и анархисти, бивши офицери и др., дори и малък брой комунисти-трайчокостовисти).
Тези условия обуславят и целите на горянството. А те са следните:
Движението е:
·            против диктатурата и терора
·            против политическите репресии
·            против насилственото отнемане на собствеността, в т.ч. и на земята
·            против съветизацията на България
·            за възвръщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика като през 1934 г.
Отначало, горянството възниква като бягство от насилието, а не като организирано движение. Но към 1946 -1947 г. има начало на организираност. През 1947 г. действат 5 горянски чети.
Четниците от въоръжената съпротива през целия период са  около 3000 души, плюс повече от 8000 ятаци и горяни, занимаващи се с пропагандна дейност. Съществували са 28 големи чети. По данни от документи на ДС,   четите са  повече от 440. 52 от тях са влезли от чужбина, съставени са от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.
Движението придобива максимален размах през 1950 -1952 г. От Гърция  предава радио “Горянин”. В средата на 1951 г. то излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на България се стичат хора към Сливенския край. Но 13000-на армия от милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия; на 1 и 2 юни те водят  драматично сражение цели две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението и при това,  успяват да изнесат  ранените; пленени почти няма. В непосилните боеве с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни; но макар и ранен командирът извежда четата и я спасява. Подчертавайки този подвиг, този невероятен успех, трябва да се има предвид, че при това сражение, милицията и армията са командвани от  министъра на вътрешните работи и министъра на отбраната, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията, самият първи секретар на БКП - Вълко Червенков. Но в края на 1951 г. Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя интелигентен и волеви командир и въпреки жертвите, тази  упорита, славна чета продължава борбата и прави невъзможното: през 1952 г. се обединява с  малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села!
Един от големите успехи на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952 г.).
Специално в Пиринския край съпротивата е най-мощна през 1947-1948 г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров  контролира повечето от Санданска околия. Извършва  походи и атаки чак до долината на р. Места, по-точно до Разложко и на юг – до Гоцеделчевско; също и към Благоевградско. Но през 1948 г. хиляди милиционери и войници блокират голяма част от северния Пирин. В Благоевградска и в други околии е въведено двуседмично обсадно положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31 март Герасим Тодоров се самоубива; предпочита смъртта пред риска да попадне жив в ръцете на врага. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но, въпреки всичко, в края на 1948 г. Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.
Около 15 горяни-парашутисти са се приземили в Казанлъшко и Ихтиманско. Те са били подготвени в Югославия, Гърция и Франция.
Удивително е, че движението  съществува дори и в равнинни области. Например, в Добруджа  има сравнително силно четничество; даже, за кратко време са превземани села. Невероятно е, но дори и в Русенско съществува горянство, въпреки че там има само една по-голяма гора (край с. Писанец), както и някои гори по поречието на Русенски Лом. Релефът не е пречка за дръзките добруджански и русенски горяни! Лидер на русенските горяни е Цанко Цанков (Мечето), а идеолог – Цветана Попкоева (Цена), клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко Цанков (Мечето) и Цветана Попкоева загиват в борбата, по-точно тя е осъдена задочно, пленена и убита. Тодор Цанев е оцелял след 11 години затвори и концлагери; той е жив и днес.
С изключение на Северозападна България, където горянството е съвсем слабо разпространено, в повечето области действат горянски чети.
Много от горяните са разбирали, че шансовете им за победа са били нищожни, особено ако не настъпи промяна в международното положение. Имено с това, горянското движение е уникално за България: било е обречено, а въпреки това представлява твърде продължителна, крайно упорита съпротива.
Къде са тези хора днес? Те са забравени ... И живите и мъртвите герои ...  Те са рискували живота си за нас, за нашата свобода, а ние дори не ги почитаме. Днес, тези смели, достойни хора  са огорчени, не толкова от това, че те са забравени, а че Движението, на което са посветили младостта си, почти е изчезнало от паметта на хората. Забвението е най-страшното предателство!
Крайно време е да започнем да почитаме достойните хора, а не такива, обвързали се с насилие и терор!



[1] .Дертлиев, Петър ”Ден първи-ден последен”, София, 1996 г.
[2] “Нов кооперативен сборник, книга 1”, София, 1994 г., изд. “БалБок”
В статията е използвана информация и от "Забравената съпротива" (Д. Горчева), "Миналото в мен" (Г. Цанева) и "Въоръжената антикомунистическа съпротива" (Н. Илиев)

Любомир Тончев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар