Малцина
от нас я знаех и познаваха, а които я знаеха, не я добре познаваха... Защото
човешкият ни и християнски нрав, макар и вековен, не е изрядно съвършен.
Лесно
е, през месец-два, минавайки край някой храм, да влезем в него, да запалим
свещица и да се прекръстим пред закачените по стените икони на светци и
мъченици... Трудно е обаче, и не е много в нравите ни искрено да осъзнаем и
обходим пътя на тези светци и мъченици, чрез който те са просияли с делата си и
са дошли посмъртно до вечния покой в тишината на храма.
И
ако някой от прочелите тези тук слова се учуди защо ги пиша, то е, за да покажа
и докажа, че и нашата прескъпа покойница Радостнина Георгиева Мечева изживя
краткия си живот сред нас, българите и земеделците, като истинска мъченица!
Две
мъчителни обстоятелства я съпътстваха през всичките дни на нейния живот, който
премина като бързо изгаряща звезда, като небесно мигновение...
Тя
се роди в години, когато родната ни България бе дългогодишна мъченица под
червена тирания, роди се и сред род, семейство и народ, борещи се на живот и
смърт срещу тази тирания. Тя е дъщеря на семейство Димитрина и Георги Мечеви и
внучка по майка на всеизвестния командир на Сливенските горяни Георги Маринов
Стоянов ТЪРПАНОВ от селата Желю войвода и Тополчани, Сливенско, убит през през
декември 1951 г., чийто незнаен гроб Радостина с години е търсила.
Цялото
й семейство и родствено обкръжение са хора, сродници на участници и убити при
сраженията горяни в Сливенския Балкан, в местностите Гребанец, нивища, връх
Синилка, мечия конак и други. Знайно е, че 11 души от сливенските горяни са
осъдени „на смърт чрез разстрел”, а много други са с доживотни присъди. Това
създава трайно потискащата атмосфера, при която Радостина израства като личност.
Защото и семейството на баща й не живее безоблачни дни. Георги Мечев е борбено
действен, да не кажа и войнствен земеделец по убеждение.
Помня,
как след настъпването на политическа свобода у нас, заедно ходехме на събрания,
конференции и митинги на БЗНС, той произнасяше дръзки и съдържателни речи, а в
задния му джоб винаги личеше нещо желязно...
Тогава
и Радостина често ходеше с нас, не носеше дамска чантичка, а пазарска чанта с пълна
с книги на репресирани българи, които започнаха да издават своите спомени след
премахването на болшевишката цензура. Тогава започна да излиза и един вестник
на свободни теми – „Анти”, после „Про и Анти”, в който тя публикуваше първо
малки дописки, после и големи полемични статии, на темата за борбите срещу
пропадащата вече тоталитарна власт и за загиналите в тези борби. После,
родителите й боледуваха и починаха, тя се затвори в себе си и дълго не се бяхме
срещали.
И
чак сега, преди месец, получих бройка от нейната авторска книга „Горяните в
източния Балкан”...Ах, колко е важно на тази тема да пишат участвалите, или семейно свързаните с тях горяни, каквато е Радостина.
Цяла седмица вече тази книга е до възглавницата ми...
Много
е ровила авторката из архивите, много е чела досега издадените книги на тази
тема. Радостина акуратно се позовава на моята мемоарна епопея-трилогия „Записки
по българските страдания – 1944-1989”, цитира „Миналото в мен” на Габриела
Цанева, статии на Ваня Жекова, Даниела Горчева, Стефан Цанев и др. Висока
оценка заслужава и редакторът на книгата Стоян Райчевски, защото в нея са
вместени голяма доза документи, материали, спомени и коментари, защото чрез
това съдържание, узнаваме не само онова, което авторката знае, но и онова,
което е открила в архиви и документи, книги и разкази на хора, преживели пожара
на събитията.
Просълзяващо
и поклон доземи предизвиква и достойното посвещение:
„Посвещавам тази книга на дядо си
Георги Маринов Стоянов-Търпанов вместо цвете на незнайния му гроб.С благодарност и обич към Стоянка Тодорова, негова съпруга и моя баба.
В памет на всички хора, за които Отечеството и свободната воля на личността бяха по-скъпи от живота.”
А от мен, пишещия тези редове, Бог да те прости и лека ти пръст, мила Радостина! Амин!
Няма коментари:
Публикуване на коментар