гаснат сетните искри.
Хлад наоколо извира,
въглените пепел скри.
Свити под дебели шуби,
ни унася сладък сън.
Вън заглъхват думи груби
и далечен меден звън.
В
тишина заспа балкана
под
безброй звезди.
Месец
свети като рана
и
над сънищата бди.
Петър Илиев, брой 1/2018 г. /36/
Няма коментари:
Публикуване на коментар