ГОЛЕМИЯТ АВТОР НА "СИТНИ ДРЕБНИ..." - статия от Кирил Назъров

ГОЛЕМИЯТ АВТОР на "Ситни дребни…"

140 години от рождението на Трифон Кунев

Трифон Кунев е един от най-значимите български писатели, оставил трайна диря в съкровищницата на нашата литература и публицистика. Непримирим борец за демокрация, справедливост и свобода, до края на дните си той остава верен на идеите на БЗНС.  Преследван, малтретиран, няколко пъти хвърлян в затвора и преди и след 9 септември 1944г., той никога не отстъпва от хуманните си позиции.

Роден е на 20 февруари  1880 г. в с. Ъглен, Луковитско, където завършва основно образование. Средно образование завършва в Априловската гимназия, а право - в Софийския университет.

Като офицер участва в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна  войни…  Вече е възприел земеделските идеи и в лицето на БЗНС начело с Александър Стамболийски вижда „единствената възможност народът сам да излекува тежките рани от трите войни.“/цитат на Кунев/

Още през ученическите си години пише стихове. През зрялата си творческа възраст създава чудесна поезия в духа на народната песен, както и лирика.   Особено сполучливи са неговите разкази, фейлетони, статии….

Журналистическите си и литературни материали печати във вестниците „Българан“ и „Воля“, а най-активно и плодотворно е сътрудничеството му на в. „Земеделско знаме“ и „Народно земеделско знаме“.             

Трифон Кунев е избран за първи председател на Съюза на българските писатели след 9 септември 1944 г. Но… за кратко – до март 1945 г...., когато излиза от печат сборникът му „Ситни дребни като… камилчета“. В книгата си изобличава остро

властниците, които потъпкват свободата и демокрацията у нас. 

Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на БЗНС – Никола Петков вестник „Народно земеделско знаме“, където води рубриката „Ситни, дребни като камилчета“. В нея Трифон Кунев публикува редица фейлетони, в които защитава основните демократични свободи, в противовес на опитите за налагане на комунистически диктатура и тоталитарен режим в България. Неговата политическата сатира достига своя връх в една стройна поредица от коментари върху обществените процеси по онова време, чиито творчески синтез е олицетворен във фейлетон със заглавие „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“.

Публицистиката на Трифон Кунев предизвиква силното недоволство на властите и лично на комунистическия вожд Георги Димитров. В своя реч на 2 юни 1946 година той подлага Кунев на остри нападки и заявява, че такива като него „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.  Няколко дни по-късно, на 8 юни 1946 година, Трифон Кунев е жестоко пребит в редакцията на „Народно земеделско знаме“ и е затворен в Централния софийски затвор, където без съд и присъда престоява в мъчения 138 дни, след което е освободен.

Избран е за пореден и последен път за народен представител във Великото народно събрание от БЗНС. Преди това е избиран за народен представител в периода 1920-1923 г. и 1931-1934 г.

След обесването на Никола Петков и ликвидацията на парламентарната опозиция процесът срещу Кунев е подновен и през ноември 1947 година той е осъден на 5 години затвор.

Неговата неотстъпчивост от идейните му и естетически позиции, от изконните демократични принципи стават причината литературните му и публицистични произведения да бъдат инкриминирани до началото на 90-те години на ХХ век.

Тогава по предложение на Радой Ралин той посмъртно беше реабилитиран и бе възстановено членството му в Съюза на българските писатели, от който е изключен.

Вследствие на причинените му страдания здравето на Трифон Кунев е разклатено. Той умира на 1 февруари 1954 година.

Кирил Назъров

брой 1/2020

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - 3 част

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

21.12.1886 – 23.08.1923

ТРЕТА ЧАТ

МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ

По настояване на Междусъюзническата комисия в началото на 1922 г. д-р Райко Даскалов е отстранен  от заеманата длъжност, защото е неотстъпчив по въпроса за репарационния дълг и е заменен с по симпатичния на съюзниците Марко Турлаков, от крайната десница в БЗНС.
Освобождаването на Райко Даскалов като комисар по репарационните въпроси се обяснява официално със здравословното му състояние, изискващо да отиде на почивка и лечение. Всъщност, той заминава за Берлин и Виена, за да запознае тези страни с репарационния въпрос и да търси съдействие. Посещава и Париж, където се опитва да преговаря директно с Главната квартира по репарациите. При завръщането си в София прави изявления, че мисията му е успешна.
През пролетта на 1923 г., става ясно, че Марко Турлаков не е подходящ за поста си и Ал. Стамболийски лично поема проблема с репарациите. На основата на извършеното от д-р Райко Даскалов, срещу някои ангажименти в областта на външната политика, България сключва сносно споразумение за репарационния дълг, с което се постига не само намаление на репарациите, а и тригодишна отсрочка за изплащането им и подобрени условия за издължаване.
Докато е комисар по репарациите, д-р Даскалов отново сменя своя ресор в правителството. През есента на 1921 г. е убит министъра на вътрешните работи Александър Димитров от терористи на ВМРО. Убитият е един от най-преданите хора на земеделската организацията, убеден републиканец-демократ, радетел за развитието на кооперативното движение в България.
След извършените кабинетни промени през януари 1922 г.,  Райко Даскалов,  с неговите изключителни способности, компетентност  и авторитет, става министър на вътрешните работи, на народното здраве и заместник на  Ал. Стамболийски. През честите и продължителни отсъствия на премиера от страната, д-р Даскалов поема и неговите задължения.
Новатор и реформатор, винаги със свежи идеи, Райко Даскалов се заема да обнови и модернизира министерството на вътрешните работи.
Поставя въпроса за приемането на редица закони: закон за устройство на министерството на вътрешните работи, закон за полицията, закон за министерството на народното здраве и др. Счита, че стабилизиране на вътрешното положение ще се постигне чрез издигането на властта и превръщането й „ в закрилник на гражданина и неговите свободи” и установяването на демократичен ред.
Според Райко Даскалов съществен елемент за народовластието е децентрализацията на властта и той проектира закона за селските общини, окръжните съвети, за управлението на окръзите и околиите. „Общинският съвет е ос, център, около който ще се върти народовластието в България” – казва в изявление той – „Същото ще се дължи и на окръжните съвети. Те ще трябва да  бъдат издигнати до  малки парламенти… за да освободят по този начин централната власт…. От чисто локални въпроси”. Заседанията на общински-те съвети да бъдат публични, да се разгласяват с барабан, да се провеждат в празнични дни и големи зали. Идеите му за самоуправление, обаче, остават само намерения.
Замислените закони по модернизирането на Министерството на вътрешни-те работи също не се осъществяват.
Обстановката в България се усложнява, започва най-бурният и драматичен период от земеделското управление. Лавина от събития и спешни проблеми поглъщат вниманието и енергията на министъра на вътрешните работи и законотворчеството остава на заден план. Приема се само „Закон на столичната община”, в който заляга принципа за модернизиране и подобряване ръководството на разрасналата се след войните София – създават се шест районни управления в шестте района на столицата. Буржоазната опозиция убеждава царя да не го подписва, но Райко Даскалов успява да респектира монарха – пише му лично писмо, двамата се срещат и указа за утвърждаване на Закона за столичната община е подписан.
Загубилите властта партии третират земеделците като нежелани пришълци в управлението. В началото техният лозунг е: „Никакво съдействие. Нека се пържат в собственото си масло!”. От есента на 1920 г. тези партии, в съюз с ВМРО, започват да кроят планове как да си върнат властта и в една нощ да пометат земеделската „мръсна пасмина”. През 1921 г. дясната опозиция се организира и сплотява. Военният съюз и ВМРО се активизират, появява се Народният сговор, а през 1922 г. и Конституционният блок (Демократическата, Радикалната и Обединената Народно прогресивна партия). От  пролетта на 1022 г.  дясната опозиция предприема широко настъпление срещу земеделския режим, комбиниран с натиск върху царя да отстрани БЗНС от управлението.
Още първите прояви показват, че Райко Даскалов не е стандартен тип вътрешен министър и е трудно предсказуем. Добре информиран и с бързи реакции, той често изпреварва журналистическия интерес по злободневни въпроси.
Недоволни от новия фонетичен правопис и от Закона за народното просвещение, ограничаващ дейността на университетските преподаватели, академичните среди обявяват през март 1922 г. Официално, тя е подкрепена от широки културни среди и техните организации, неофициално и от Военния съюз и На-родния сговор.
Според д-р Райко Даскалов университетската стачка не е академична, а партизанска: дясната опозиция използва борческия дух на студентите за свои цели. На 11 март пред Народното събрание има митинг и полицията се готви да го разпръсне. Неочаквано се появява Райко Даскалов и нарежда на полицаите да се изтеглят. Студентите заявяват, че искат да манифестират, той разрешава и сам застава в първите редици на манифестацията. Това обърква ръководители-те на акцията: те разбират, че министърът на вътрешните работи може да се включи в планирания митинг пред Народното събрание и отклоняват манифестацията към площад „Ал Невски”. „Защо се отказвате от протестния митинг, направете го, кажете вашите искания, аз ще ви отговоря от името на правителството” – предлага Р. Даскалов. Това окончателно и непоправимо дезорганизира студентите, митингът не се провежда.
Фронтът на Софийския университет срещу правителството на БЗНС не е единствен. Налице е подозрително сближаване между врангелиската армия, настанена в България по волята на Съглашението, с някои опозиционни среди и Военния съюз. През м. февруари 1922 г. лично барон Врангел идна в България да инспектира своите войски. В печата и парламента се подема кампания за разоръжаване на врангелистите и изгонването им от страната, тъй като предс-тавляват заплаха за властта и националната независимост.
Тежестта по излизането на правителството от тази тежка ситуация се поема от Райко Даскалов. Неговото министерство решава: всички руски войскови части да внасят пари за издръжката си, тъй като депозираните са изчерпани; бързо и окончателно да се разоръжат, включително техните военни  училища на българ-ска територия; всички руски военни части да се подчиняват на българските закони и на българските граждански власти, а правителството да съдейства за завръщането им в родината.
Във връзка с разкрити документи, свидетелстващи за заговорническа дейност на врангелистите с някои опозиционни партии, на 11 май Министерския съвет решава да се екстрадират от страната всички висши руски офицери и щабове, да се контролират техните фондове за издръжка, а войниците да се разпръснат по селата. Райко Даскалов уведомява Стамболийски, който е в Генуа, че врангелистите, насърчавани от дясната опозиция, организират заговор срещу суверенитета на страната. Барон Врангел реагира със заплашителна телеграма срещу земеделското правителство, което отговаря със специално комюнике, а Райко Даскалов заявява в парламента: „ Ще бъдем съдени, ще бъде престъпление, ако не вземем мерки срещу врангелистите”.
Стига се до едно полезно за България решение на Съглашението: оръжие-то на врангелистите да се предаде на ликвидационния орган на съглашението, а техните организации и сдружения да се разтурят. Това означава, че те вече не са бойна сила, която може да се използва срещу страната и правителството. С това Райко Даскалов си спечели допълнителни антипатии и нова доза ненавист от десните опозиционни лидери.
На 27 септември 1922 г. Конституционният блок насрочва национален събор в Търново с намерение съборът да се превърне в „народна трибуна над дружбашкия режим”. Дворецът внушава на привържениците на блока да не се спират пред нищо, даже и пред въоръжени стълкновения, ако властта се противопостави на акцията им със сила. Тогава царят щял да се намеси и с помощта на армията да смени правителството на Ал. Стамболийски.
     БЗНС отговаря на блоковия събор с контра събор на същата дата и съ-щото място. Свикан е под формата на конгрес на цвеклопроизводителите и конгрес на инвалидите, старците и вдовиците от войната. Ал. Стамболийски заминава за Женева, за да присъства на заседание на Обществото на Народите (ОН), като е на мнение да се забранят и двата  събора. Според Райко Даскалов няма законно основание за такава реакция и Министерския съвет решава да се вземат мерки за избягване на стълкновения, произшествия и буйства и възлага на министър Райко Даскалов да вземе необходимите мерки за запазване на реда при „пълна негова отговорност”. Той прави изявления, че не правителството, а БЗНС ще се бори с конституционния блок.
При придвижването на блокарите и земеделците, пътуващи с влака София-Търново, между тях възникват конфликти. Блокарите се държат арогантно, презрително и предизвикателно със селяните, отправят към тях обидни думи и ругатни. В същия влак пътува и Райко Даскалов, като благодарение на неговата намеса не се стига до кървави стълкновение, но не успява да спаси брадите и мустаците на М. Маджаров, д-р. Ст. Данев, Ал. Малинов, Андрей Ляпчев и др. когато влакът спира на гара Плевен. Години по-късно, когато въпросните политици още тръбят в десния печат, че селяните са извършили издевателства на тях, самият  Ал. Малинов ще каже: „вие се оплаквате загдето ни отрязаха брадите, а те пораснаха по-буйни и по-красиви, а къде са главите на Стамболийски, на Райко и на колко много още…”
Групата на Конституционния блок не стига до Търново не поради намесата на органите на властта, а поради отпора на селяните. Те не можаха да простят на тия, които водиха убийствените войни, завършили катастрофално, не можеха да простят за убитите техни свидни чеда при Захарна фабрика и на фронтовата линия, за оставените сираци и войнишки вдовици. Земеделските колони влизат в старата столица и се събират на Марно поле.
Цялата нощ на 16 срещу 17 септември Райко Даскалов посреща делегатите от страната и е уверен в тяхната подкрепа и жертвоготовност, както по време на Владайските събития. До известна степен е разтревожен дали ще съумее да  усмири това множество, което идва с определени искания, развълнувано и ожесточено. Засечени са два камиона с оръжие и боеприпаси на блокарите, идващи от Горна Оряховица към Търново. Митингът се провежда под наслов: „Да се приложат реформите на Земеделския съюз! Да бъдат съдени виновници-те за националната катастрофа! Народните предатели да се хвърлят в Янтра!”
По първия въпрос всички са единодушни, но решения по другите два биха навредили на преговорите, които Ал. Стамболийски води в Женева. Редуват се оратори, но не могат да усмирят множеството. Всички очакват на трибуната легендата на Радомирската република Райко Даскалов. Той обещава, че ще се проведе референдум, за да се допитат до целия народ и за да не допусне по-голямо брожение, запява земеделския марш, делегатите също запяват и под строй се изтеглят от митинга.
Въпреки това, всичко сторено от него като министър на вътрешните работи поражда възражения и недоволство от страна на дясното крило в земеделския съюза, на царя, на Конституционния блок и Светия Синод. Дворецът и Светият синод предпочитат да не афишират враждебност, но блоковият печат изобилства от нападки по негов адрес. Десните партии се чувстват надхитрени и изиграни, но отделни техни дейци признават политическия усет и прозорливост на министъра, който не се е поколебал да разреши едновременно провеждане на двата събора, като с това е показал силното влияние на Земеделския съюз.
Търновските събития предизвикват ръководството на БЗНС да създаде „конна гвардия” със задача да охранява конгресите и събранията на съюза. За неин главнокомандващ е определен министъра на вътрешните работи. Опозицията отново сипе хули, като нарича командира на Оранжевата гвардия – „радомирския разбойник”
Противниците на д-р Даскалов се множат.
Обещаният от него референдумът за съдене на виновниците за националната катастрофа се провежда на 19 ноември 1922 г. по закон, гласуван от парламента. Но в печата, както и в парламента, Блоковите водачи обвиняват и клеветят Райко Даскалов, че се съюзил с комунистите, а земеделците са издига-ли „болшевишкото знаме”. Съглашенците също считат, че референдума е дело на „екстремистите около Райко Даскалов” и искат разтурянето на  Оранжевата гвардия.

статията подготви и предостави за публикуване
Живка Танчева

използвани литературни източници: проф. д. и. н. Димитрина Петрова

брой 1/2020

списание "Картини с думи и багри" брой 1/2020

gabriell-e-lit

ПРЕДИ 30 ГОДИНИ - спомени на Тако Караиванов

ПРЕДИ 30 ГОДИНИ

Възстановяване на дружбите на БЗНС „Никола Петков”

Преди 30 години, на 21 януари 1990 г., в Клуба на културните дейци в гр. Димитровград  се състоя учредителна конференция за възстановяване на БЗНС „Никола Петков”, който беше забранен със закон през 1947 г. Клубът беше препълнен от бивши дейци – земеделци-никола петковисти и симпатизанти. Конференцията се водеше от Иван Стефанов и Марин Гочев. Открита беше от най-възрастния земеделец Ради Точев, който с една много емоционална реч въодушеви аудиторията. Последваха много въпроси и изказвания.
В края на конференцията се избра временно общинско ръководство, със задача да възстанови дружбите на БЗНС „Никола Петков” във всички населени места и в шестте квартала на града.
Благодарение на „Клуба на репресираните”, който беше създаден през 1989 г., дружбите на БЗНС „Никола Петков” бяха възстановени веднага след 15 януари 1990 г., когато беше отменена забраната на БЗНС „Никола Петков”.
Конференцията избра временно общинско ръководство в състав: Иван Стефанов, Марин Гочев, Тако Караиванов, Христо Запрянов, Тончо Настев, Георги Сталев, Митьо Александров, Митьо Димов – Дъгала, Кольо Петков, Куман Бинев и Васил Пеев. Точно Настев беше избран за временен председател.

Тако Караиванов
брой 1/2020

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - 2 част

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

21.12.1886 – 23.08.1923

ВТОРА ЧАСТ

СЛЕДВОЕННАТА ДЕЙНОСТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

                    

Периодът, който изминава БЗНС, за да стигне до изборна победа през 1919 г., е наситен с много трудности. Изминали са шест военни години, през които не е провеждан конгрес, БЗНС няма организационен живот, наложително е да се свика ХV-ти конгрес. С изготвянето на програмата му се заемат Ал. Стамболийски и д-р Райко Даскалов. Изготвя се и проектоустав, който се обсъжда в дружбите. Д-р Райко Даскалов формулира основните принципи на БЗНС:  народовластието и трудовата поземлена собственост.

За него  са  еднакво неприемливи и „едрото земевладение и премахването на частната собственост върху земята”. Основно виждане  в неговата програма е: „Земята да принадлежи на тогова, който я обработва.”

На ХV-тия конгрес се получава известен сблъсък в парламентарната група между хората на Стамболийски и тези на Димитър Драгиев. Д-р Райко Даскалов ръководи конгреса и не допуска да се стигне до разцепление в съюза.

Приета е следната резолюция: „Септемврийската революция (1918) – беше една неизбежна последица от главоломната и гробокопаческа политика на кръволока Фердинанд.”

Основната, програмната политическа задача, приета от конгреса е „установяване на народовластие”, разбирано като конституционно парламентарно управление.

В програмата отсъства точка за република, макар участниците в него да не се отказват от републиканската идея, но моментът не е подходящ, поради пълната политическа изолация на страната; делегатите съзнават, че приемането на политически курс към установяване на републиканско управление би довело до нови скандали между съседните държави, които са с монархическо управление. При закриването на Конгреса д-р Райко Даскалов държи пламенна реч, с която взривява делегатите: „Вместо да строим казарми, ние ще строим училища. Вместо да точим ножове, ние ще точим плугове! Това е нашата политика,  нашето знаме, нашият девиз и нашият път!”

В изборите през м. август 1919 г. БЗНС е първа парламентарна сила. Ал. Стамболийски трябва да със-тави правителство. За министър на войната той предлага д-р Райко Даскалов, който има медал за храброст и е завършил школата да запасни офицери, а освен това е бил главнокомандващ Републиканската армия. Д-р Даскалов отказва. Душата му е пропита с дъха на земята и иска да работи за осъществяването на поземлена реформа. Земеделското министерство се оказва тежък ресор. Селското стопанство е в следвоенна разруха:  изтощено от реквизициите, от липсата на работоспособни мъже, добитък, коли, с износен инвентар, навсякъде се ширят спекула, мизерия и глад. България губи част от плодородните земи на Добруджа и Тракия, в страната нахлуват десетки хиляди бежанци, които трябва да бъдат оземлени. Първото нещо, което трябва да се направи, е да се подсигури прехраната на населението, а това означава – да се модернизира земеделието.

През м. ноември 1919 г. е приет „Закон за търговия със зърнените храни и произведения от тях за прехраната”.

Създава се Консорциум, който изкупува храни направо от производителите, но среща съпротивата на търговците житари и по настояване на Междусъюзническата комисия е отменен.

Като философ, д-р Райко Даскалов добре е проучил поземлените реформи на братята Грахки и иска, след като ги осъвремени, да ги приложи в България. С присъщата си енергия и работоспособност, заедно с екипа си, той се заема със създаването на законопроект за „трудовата поземлена собственост”. През м. февруари 1920 г. проектът е отпечатан в десетки хиляди екземпляра и е разпространен из цялата страна. С известна загриженост той констатира: „Макар черния блок и комунистите да лъжеха народа, че земеделците не ще раздават никаква земя и правят вулгарни агитации, с което попречиха на много нуждаещи се да подадат декларации за земя, досега са оземлени 55 820 семейства. За него въпросът за комасирането на земята „се намира още в самото начало на  своето развитие” и тепърва този от голямо значение въпрос ще излезе на сцената у нас. Само след неговото решаване ще може да се даде един голям тласък на българското земеделско производство.

В „Закона за трудовата поземлена собственост” д-р Райко Даскалов засяга и въпроса за „сдобиване на всяко семейство с дворно място и дом”, което да „важи както  за селата и така и за  града”. Според закона три родови семейства могат да притежават до 500 декара земя.

Току-що страната се е отърсила от шока във връзка с подписания в Ньой мирен договор и в България избухва Транспортната  стачка. Благодарение на разумната политика, която води земеделското правителство, стачката е потушена. Д-р Райко Даскалов с възмущение формулира стачката така: „социалисти и комунисти не направиха стачка против войната, а стачкуваха против земеделското правителство”.

След потушаване на транспортната стачка, БЗНСсе чувства с укрепнали позиции и започва да се готви за самостоятелна власт. Александър Стамболийски успява да издейства от цар Борис ІІІ указ за разпускане на избраното преди половин година ХVІІІ ОНС, както и за насрочване на нови избори. Пред представители на печата д-р Даскалов обяснява, че правителството е изправено пред алтернативата или да се откаже от своята програма, или да потърси подкрепа от народа.

Изборите за ХІХ ОНС се провеждат през март 1920 година при неимоверно разгорещена и ожесточена борба между политическите сили. Главното в случая не е за позициите в бъдещия парла-мент, а кой ще води съдбините на България – буржоазните партии, БКП, или междинната центристка сила БЗНС. В изборите земеделския съюз постига впечатляващ, но  непълен успех – 29% от гласовете и 110 мандата (от всичко 229). Въпреки това, след известни сондажи за формиране на коалиционно правителство, през май 1920 г. се създава самостоятелен кабинет начело с Ал. Стамболийски. В това уникално аграрно-центристко правителство д-р Райко Даскалов поема нов ресор – става министър на търговията, промишлеността и труда, без да успее да реализира проектите си за селото.

Хомогенното земеделско правителство поема държавното кормило в труден момент. България е в международна изолация, икономически съсипана, обременена с непосилни репарации и стари дългове: трябва да издържа окупационните съглашенски части, а след влизането на договора в сила и многобройни контролни органи, да осигури завръщането на пленниците и заложниците, да осигури пенсии за хилядите инвалиди, вдовици и сираци, както и обезщетения на съкратените офицери, да устрои хиляди бежанци и др.

Д-р Райко Даскалов е в челните редици на реформаторите в БЗНС, които считат, че България може да бъде извадена от това тежко, ненормално положение и да бъде поведена напред, но само при радикално преустройство на икономиката.

Необходими са реформи – ограничаване на едрия капитал, създаване на държавни монополи и превръщане на кооперациите в  доминиращ стопански фактор. Д-р Райко Даскалов е за всестранно икономическо развитие на България. Индустрия или земеделие – такъв въпрос не бива да се поставя, пише той. „Не може една страна да живее само със земеделие... Ние сме длъжни да имаме и занаяти, и индус-трия, особено оная индустрия, която черпи своите материали от нашето земеделие и нашите подземни богатства… Само със земеделие страната ни ще бъде като човек с една ръка, а сама ръка и в морето не може да се измие.

За да се развива националната икономика, капиталите трябва да се насочат към производството, а не към спекулата, да се създават държавни монополи и кооперативни предприятия в занаятите и индустрията. Прогресивно да се облагат доходите, дружествата и  имотното състояние. Работниците да получават дял от печалбите на предприятията, да се усъвършенства социалното осигуряване”, препоръчва д-р Райко Даскалов.

По въпроса за чуждите капитали, той е на мнение, че „те трябва да се допускат, но не безразборно и безконтролно.”

Концепцията на Райко Даскалов за развитието на икономиката не се приема от целия правителствен състав.

Групата около Марко Турлаков е само за козметични промени, умерените, към които принадлежи и Александър Стамболийски, са за по-ограничени реформи, против държавните монополи. Това създава определени трудности на стопанския министър, но въпреки това той движи проектите си енергично, настойчиво и с въображение и насоченост за постигане на реални радикални реформи.

Консорциумът е трансформиран в Държавно-кооперативна организация за износ и търговия с храни. Д-р Райко Даскалов успява да прокара „Закона за модернизирането на селското производство”.

Негова е идеята за обновяване на земеделието чрез „Закона за водните синдикати” /1920 г./.

Водните ресурси, макар и ограничени, да се използват най-рационално. Предвижда се строителство на язовири, водни електроцентрали, напоителни и отводнителни системи. Строителството им да се извършва не само от държавата, но и на кооперативни начала от водните синдикати, а в тях да влизат: собственици на земя, на воденици, мини и др., общини и окръзи. За водните синдикати предвижда редица привилегии: освобождават се от мито внесените от тях машини и инсталации, отстъпат им се безвъзмездно държавни и общински имоти и др. За строителството на водни съоръжения д-р Даскалов разчита на трудовата повинност, която е въведена вече със закон. В държавната програма за водите на България, той чертае една внушителна, смела и далновидна система. Модернизирането и напредъка  на страната да се осъществи чрез създаване на единна електрическа мрежа, поливно земеделие и съвременно водоснабдяване.

Д-р Райко Даскалов е инициатор за изготвяне на Законопроект за горите, който предвижда тяхната експлоатация да се извършва от кооперативни сдружения.

През 1921 г. е приет Законопроект за трудовата поземлена собственост (ТПС), но в нов вариант. При неговото обсъждане и подготовка Райко Даскалов, верен на своето убеждение за социална справедливост, държи реформата да бъде социално ориентирана, да се постави в рамките на труда и да облагодетелства колкото може повече безимотни селяни. Той е радетел за кооперативно обработване на земята. Оглавява комисията в УС на БЗНС, която трябва да проучи възможностите за нейното практическо използване.

Д-р Райко Даскалов разбира несъвършенството и ефекта на закона спрямо работниците и предлага да се разшири със закони за обществените осигуровки, контрол на работниците върху производството на предприятията и участие в техните печалби, за изглаждане на конфликтите между труда и капитала. Той е вносител на един доста модерен законопроект за социално осигуряване, провален от задружните усилия на лявата и дясна опозиция.

По повод поканата на английското правителство д-р Райко Даскалов да посети панаирите в Лондон и Бирмингам през март-април 1921 г., той е натоварен с отговорна мисия - да обиколи няколко съглашенски държави и да направи сондажи по икономически и политически въпроси. Отправя се за Женева, след това посещава Брюксел, за да се запознае с предстоящото пристигане   на Междусъюзническа комисия в България. Във Франция се среща с видни политици и общественици като Е. Ерио, Ленай (член на главната  комисия по репарациите), с приятели на България, като полковник Ламуш, мадам Менар-Дориан и много други, като търси съпричастност за намаляване на репарациите, излаз на Бяло море и раздвижване на българо-френските връзки.

След тази обиколка на Европа, той посещава Лондонското промишлено изложение. В Англия д-р Райко Даскалов се свързва с банките по плащанията на довоенните дългове на България и подписва изгодни спогодби по издължа-ването  им.

Не пропуска да посети и разгледа панаира в Бирмингам, индустриални предприятия в Глазгоу и Манчестър, посещава Департамента по морска търговия. Среща се с кмета на Лондон, гостува на английското географско дружество, проучва въпроса със снемане на възбраната на българските имоти в Англия (заради репарациите). Сврзва се с асоциацията на аглийските производенели, разговаря с писателя Х. Уелс и  много други видни общественици на Англия.

В Лондон, в края на м. февруари, започва среща на външните министри на Англия, Франция, Италия, Белгия и САЩ, на която ще се разглеждат въпроси, касаещи Балканите. Д-р Райко Даскалов не пропуска възможността да разговаря със съглашенските политици за излаза ни на Бяло море, за българските преселници от Беломорска Тракия, за диалог с членове на главната репарационна комисия. Въпреки голямата натовареност, той не престава да следи и какво става в България. Тревожи го поведението на Марко Турлаков и неговите големи амбиции за премиерския пост.

Статията подготви и предостави за публикуване
Живка Танчева

Ползвана литература:

Личен архив на д-р Райко Даскалов;

Спомени на близки хора и роднини;

проф. Димитрина Петрова, доктор на историческите науки 

брой 4/2019
списание "Картини с думи и багри" брой 4/2019

gabriell-e-lit

ПРЕДИ 30 ГОДИНИ - спомени на Тако Караиванов

ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА БЗНС-НИКОЛА ПЕТКОВ

Спомени на един от участниците в процеса по възстановяването

Няколко изтъкнати земеделци Николапетковисти още отпреди забраняването на Организацията се събрахме в Димитровград на 24 ноември 1989 г. с идеята за възстановяване на БЗНС-Никола Петков. 

Имаше представители от различни краища на България: Съратникът на Никола Петков Иван Гинчев от с. Обнова, Плевенско, Крум Хорозов от гр. Русе, Димитър Баталов от Пловдив, Тодор Кавалджиев от Стара Загора, Генко Йорданов и Гочо Желязков от гр. Хасково, Георги Сталев, Дончо Атанасов, Христо Запрянов и пишещият тези редове Тако Караиванов от Димитровград. На срещата обсъждахме различни въпроси във връзка с възстановяване на Земеделската организация. Бяха изказани различни мнения и предложения.

Знаехме, че в София ще се проведе първата национална среща на Николапетковисти от цялата страна.

Сутринта на 25 ноември с най-ранния влак заминахме за София. На Централна гара  ни посрещнаха наши съидейници и се отправихме към дома на известния поет Йосиф Петров, където предстоеше провеждането на срещата.

На срещата присъстваха 38 Николапетковисти от цялата страна. След встъпителните слова, различни уточнения и разисквания, чрез гласуване беше избран Инициативен комитет за възстановяване на БЗНС-Никола Петков , който да представлява навсякъде бъдещата земеделска организация. Във временното ръководство бяха избрани: Никодим Попов, Милан Дренчев, д-р Сиво Чапаров и ексдепутатът от Шестото Велико Народно Събрание Иван Гинчев.  В Инициативният комитет бяха включени 33 души.

Решено бе съюзният вестник да бъде „Народно земеделско знаме“, а националната конференция да се проведе в киносалона „Петър Берон“ в София.

Бяха определени петимата души, избрани за временно ръководство, да внесат в Държавния съвет протокола от събранието и да координират работата по възстановяването на Организацията. Те изпълниха решенията  на Инициативния комитет.

На 15 януари 1990 г. Народното събрание отмени Закона за забрана на БЗНС „Никола Петков“. Така забранената земеделска организация отново стана легитимна.

Моята лична преценка е, че влизането на БЗНС-Никола Петков в коалиция със СДС не беше далновиден акт. Годините след това доказаха това. Внедрените в тази коалиция бивши кадри на БКП и Държавна сигурност натикаха БЗНС-Никола Петков в ъгъла на политическото пространство.

                                                                       

Тако Караиванов, с. Малево, Хасковска област,

брой 4/2019   

"ПРОЛЕТНО ОГЛЕДАЛО" - рецензия на Иван Селановски за книгата на Милена Френкева

ЕДНА ПРОЛЕТНА СИМФОНИЯ ОТ ЕДНО ПРОЛЕТНО МОМИЧЕ

     През това лято на 2019 г. излезе  новата книга на поетесата Милена Френкева “Пролетно огледало” в издателството на авторката и печат Е Д ПРИНТ. Когато я прочетох,  останах крайно изненадан и възхитен от нейното композиционно оформление, като художествен продукт на поезията. Защо? …

     Преди години, за първи път се докоснах и запознах с поетичното и патетично творчество на Милена  от първата й издадена книга със стихове  “Кръговрат”. Тогава тя пишеше, твореше и се оформяше, като една емоционална, талантлива поетеса – под фамилното си име – Филипова.

   И, рекох си, след прочита на стихотворенията, че на поетичния хоризонт изгрява едно  Пролетно момиче, една поетеса. Но, все още, изпълнена  с лелеяни мечти и копнежи, осенени от възторжените полети на младостта. Ала сега, когато издаде  новата си книга със стихове “Пролетно огледало” и тя е в ръцете ми – четейки и препрочитайки, неволно улових съществената разлика – между първата “Кръговрат” и “Пролетно огледало”.

  Пред мен е вече една зряла поетеса, която е изживяла и преодоляла метафизическите си наклони от ранните творчески години.  Виждаме едно ново тръпнещо начало. От книгата й освежаващо всеки стих, всеки куплет, всяка страница е една симфония, от която струи  - поезия! Слухът улавя – мелодия. Искам още да продължа за безспорния талант на Френкева, но ще спра, та когато ги чете читателят й да изживее удоволствието от свежия лъх на пролетта, лятото, морето, природата, родния край – одухотворено възпети от нея в девет раздела със стихотворения. И същественото - да бъде съпричастен към сърдечния й повик в началото на книгата:

”Читателю, нека бъдем заедно в моите съкровени мигове”…

  Иска ми се да проследя поетиката, диапазона на цялата и книга от стихотворения в “Пролетно огледало”, във всичките девет раздела. Но ще цитирам само някой от тях. Ето първи – трогващ с едноименното стихотворение “Море като око на гларус свети”:

           Море като око на гларус свети,

           а пясъкът е топъл като длан,

           не ми достигат всичките куплети

           за синия ми поглед размечтан…

     Не по-малко  завладяващи са  и стиховете от стихотворението “Пролетно огледало” във втори раздел. Излъчващи образност, картинност…, когато ги четем:

           Небето пролетно шуми,

           реди си плочките лъчисти

           и бягат зимните тъми

           с окапал сняг без бели листи.

     Книгата на Милена Димитрова Френкева “Пролетно огледало” е един венец от свежи, неувяхващи пролетни цветя - набрани от градината на нейната богата душевност!

Иван Селановски,
брой 4/2019

ДОНЕСИ МИ МАЛКО ЩАСТИЕ - стихотворение от Надежда Цанева

ДОНЕСИ МИ МАЛКО ЩАСТИЕ

Иди и донеси ми малко щастие
от миналите пропилени дни.

Ела, и дай ми го като причастие,
ограбената младост възкреси!

Иди и намери изгубеното щастие
и ако можеш – времето върни.

Седни. Ръка в ръката ми вплети
и с мене утрото несигурно срещни.

Надежда Цанева,
брой 4/2019