понеделник, 4 юни 2012 г.

НА ПАЗАРА - разказ от ЦВЕТКО НИКОЛАЕВ


поклон пред паметта на писателя земеделец
Цветко Николаев

-Хайде на фасула-а-а! На евтиния, сладкия фасул! Няма хиляда, няма хиляда и двеста – само осемстотин лева. Нашенски фасул, на наша земя расъл, наше слънце го пекло. Хайде, не остана, не остана.
Спрях се и се загледах в трътлестия селянин: одухотворено лице, украсено с хубава усмивка. Докато му се любувах, събраха се неколцина мъже и почнаха да го здрависват:
-Ненко, ти не си само на думи земеделец, а? На пазара излизаш.
-Добър ден, бай Ненко. Ти пак ни даваш урок.
А той все така усмихнат, отговаря:
-А бе лани се скъсах да купувам фасул. Тая година саднах повечко – даде Господ, роди се. Рекох си: чакай поне неколцина сиромаси да зарадвам с малко по-евтин фасул. Па и пазарът да види, че може по-евтино да се продава. А то, както е тръгнало, живот няма.
-Знаеш си ти работата, знаеш.
Докато разговарят, спряха се и купувачи.
-Хайде на евтинията, хайде-е-е-е! – провикна се Ненко и подава пликовете с боб.
-Дали е точно кило, брей, да не ни лъжеш?
-Ей ти там кантар, булке, иди провери. Грам по-малко ако е, давам ти го без пари.
-Тоя човек не лъже. Ако беше до лъжа и той щеше да го продава като другите по хиляда и двеста – обажда се един от селяните.
Идва наперена, на средна възраст жена.
-Колко ти е фасула, бре?
-Осемстотин лева, госпожо.
-Не, не – колко килограма имаш всичко, питам?
-Ами, май слезе вече към осемдесетте – отговаря Ненко и подава пликовете на струпалите се купувачи.
-Не продавай повече, ще го купя всичкия!
-А-а-а, тая няма да я бъде.
-Защо, бре?
-На търговци не продавам, продавам на сиромаси хора. Ти като видя евтина стока, искаш да я купиш и после да я продаваш колкото на пазара, нали? Няма да стане тая – говори Ненко и подава пликове.
-Ох, чума те ръгнала. Ти продаваш – аз купувам. Какво те интересува по-нататък? Това си е моя работа.
-Там е въпросът, че не е само твоя работа. Няма да се разберем с теб, госпожо. Ни не знаеш що значи земеделец. Ние живеем от труда си и уважаваме всички, които от труда си живеят. Изкарал съм тук това за такива като мен, що живеят от труда си. Мога и аз да го продавам по хиляда и двеста лева, ама сърце не ми дава, като знам как живеят хората. Хайде повече да не се разправяме, няма да се разберем.
Жената чумосва още веднъж, връцва се и си тръгва разлютена, сподирена от смеха на мъжете- „Добре й го каза” – обади се един.
Зад Ненко се чува плачлив детски глас – „Чичо-о-о”. Той се обръща и се навежда над дребничко, слабичко момченце.
-Какво, чичковото?
-Мама е болна и си нямаме пари. А на мен много ми се яде фасул.
-А-а-а, такава ли била работата? Не плачи – слага ръце на раменете му Ненко и се изправя. Поглежда насъбраните мъже. Някои навели глави, други гледат в страни с помръкнали лица.
-Познавате ли го? – пита Ненко.
-Как да не го познаваме – обажда се един от по-възрастните. – Комунистите изядоха дядо му още когато правеха ТКЗС-то. Баща му беше колкото е то сега. Като наякна, емнаха го по затвори, по лагери, с години. После, години ходеше като замаян. С никого не приказваше. Ожени се, когато помислихме, че комунистите са паднали от власт. Но... нема късмет да види детенцето си. Почина. А невестата, майката на детето, се бъхти сама, ето вече десет години. Болна ще е, как няма да е.
Ненко позина да каже нещо, но прехапа устни и замълча за миг-два. А после каза:
-Постойте тук за малко. Стой и ти, малкия. Ще занесеш фасул да свари майка ти – и забърза към отсрещния магазин. След малко се върна с голям найлонов плик, издут от нещо в него. Разгърна го и сложи три плика фасул.
-Ето, заповядай сега и носи на майка. А! Чакай! Ти не можеш да го занесеш. Ай да се не види, макар. Далече ли живеете?
-Аз ще му помогна. Ние живеем нататък – обади се млад мъж и пое чантата. – Сполай ти, бай Ненко, сполай ти за урока. Ако всички бяха като теб, светът щеше да бъде рай.
-Светът няма да стане рай, докато казваме „Ако всички бяха”, а не „бяхме”. – Тебе си къде слагаш? Не си разбрал добре урока ми. – отговори Ненко.
-Ето, това е истинският урок за нас – обади се един от по-възрастните. – Хайде, човекът си продаде стоката, сложи печалбата в чантата на детето, сега да си ходим.
-Няма по-хубава печалба от това – да знаеш, че в един сиромашки дом ще има, барем два-три дни радост. – отговори Ненко.
Стоях и гледах тоя здрав, с приятно усмихнато лице селяк и се чудех на простата му житейска философия: „Ако всички бяхме!”
                       
Цветко Николаев 
„Усилни години”, разкази, издание на СПЗБ, София, 2001 г.
в-к "Литературно земеделско знаме", бр. 3, май-юни 2012 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар