Имах всичко –
небеса, простори –
Вселена цяла
грееше над мен.
Слънцето бе
факел... Заговори
в нощите
възкръснал ден.
С усмивката на
Слънцето живях.
Всяка глътка
въздух беше благ.
Крачех сред
звезди новооткрити,
забравила
земния си праг...
Имах всичко –
небеса, простори...
Златни сънища
и златен смях,
и този свят –
вечен и добър –
разкъсан от
умора, не от грях.
Посърнаха на
Слънцето лъчите –
очите на
объркана Душа.
Изгубих всичко
– светлите простори
и вярата,
която оглуша.
в-к "Литературно земеделско знаме", бр. 3, май-юни 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар