Показват се публикациите с етикет есе. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет есе. Показване на всички публикации

петък, 14 февруари 2025 г.

ЩАСТЛИВАТА ПОТРЕБНОСТ ДА БЪДЕМ ТУК - есе на Венелин Терзиев

ЩАСТЛИВАТА ПОТРЕБНОСТ ДА БЪДЕМ ТУК

Самотността на щастието е дръзко упование, че то въобще се е случило.

Ровя се в позабързаната си същност да си обясня неговото съществуване и дали то се е завряло някъде дълбоко в мен. Много неразбиране срещам в това си търсене на нещото, което да обясни моето щастие. Въобще не се опитвам да търся неговото научно съдържание, навярно защото то трудно ще ми помогне в усещането за неговото обяснение.

Така и не успявам да открия обяснение нито в препълнените с хора улици, нито в безгрижността на реенето на птиците, нито в тишината на селските калдъръми. Неговата прикритост е мъчително постоянна при своето пребиваване в моята същност. А тя, същността ми, е поизвървяла път, по който често се е препъвала и падала, чувствала се е пребита от търсене на случайни неслучайности, оставала е потопена от дръзка незначителност… Но въпреки всичко е продължила да ми служи и да ме пази от недодялани персони.

***

Не знам дали същността ми е щастлива, когато е смирена, или когато търси боен вик, но тя все така упорито издирва своята щастлива самота – носител на вързопи с празнота.

Обладаност от това да чувства своята доброта е нейната най-голяма пълнота.

Същността обича да бъде обичана и тогава е най-щастлива. Тогава тя е там, в онзи странен полет, когато може да извърши и убийство, и възкресение. Тогава и любовта е щастлива, тогава и самотата на безгрижието е най-блажена.

Понякога погледът попада в някаква мъглива самота и помътнява, друг път е в призрачна яснота и пак е в търсене на нещо, което е част от онази щастлива самота. Способността да откриваш това си състояние е може би онзи таен смисъл на съзаклятието да бъдем щастливо способни да сме нужни и на онази забележителна потребност да сме тук.

Не търсете помощ в книгите, не търсете съветите на другите, не обръщайте внимание на сложността на изречените думи – те няма да са ви потребни в тази щастлива чувствителност, ако не намерите сили да приберете същността при себе си и да заживеете в мир с нея.

Днес прибрах моето същностно безгрижие, за да се опитам да го спася и опазя. Пазете щастието от смъртта му – тя може да го отнеме по всяко време!

Венелин Терзиев

из "Щастие. Спомени за бъдеще", Венелин Терзиев, изд. gabriell-e-lit, София, 2025

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025

четвъртък, 22 септември 2022 г.

23 СЕПТЕМВРИ 1947 - НОЩТА НА УЖАСА - документална статия-есе на Борис Цветанов

В ПАМЕТ НА НИКОЛА Д. ПЕТКОВ

/21 юли 1893 г. – 23 септември 1947 г./


Никола Петков по време на процеса

* * * 

Ще представя един текст на ужасите, пред който историите на Хичкок са детска игра. Още повече, че този текст отразява реални събития, твърде дълго скривани.

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

 

ДЖЕЛАТИНЪТ (1922-1972)

 

Главен изпълнител на смъртните присъди в Софийския централен затвор в периода март 1945 - януари 1964. Името му не фигурира сред надзирателите и служителите в затвора.

Заплата и пенсия е получавал по куриер на ЦК на БКП.

Разговарял съм с жената, която му е носела парите, но макар години след смъртта му (обеси се през 1972 г.) тя отказа да говори за него. Сподели само, че е подписала клетвена декларация да не казва размера на сумата, която му е носила. Отначало го смятала за заслужил разузнавач, а когато научила истината, поискала да напусне. Партията не разрешила.

Познавах този човек, Джелатина, в края на живота му – през 1971-1972 г. Имахме много срещи, но само на девет от тях беше сравнително адекватен за смислен разговор. Разказваше и плачеше като малко дете. Нямам право да кажа името му. Причини много, но едната, за съжаление, е лична...

Беше 50 годишен, но приличаше на грохнал столетник – побелял, брадясал, прегърбен, едва се влачеше до магазина – да купи бутилките ракия и парче салам. Пиеше 24 часа в денонощието.

Първоначално, няколко години присъдите били обесване, после – с пистолет, по различни начини, като последните били изстрел от упор.

Осъденият се завързва до неподвижност на стол, а изпълнителят стреля в тила му.

Последната му екзекуция била над Иван-Асен Христов Георгиев, който бе жертва на последния инсцениран процес в социалистическа България; той не беше шпионин на ЦРУ. Куршумът, обаче, заседнал до половината в тила, Иван-Асен извикал: „Жив съм“. Главният прокурор Иван Вачков крещи: „Така си мислиш!“ , взема пистолета от Джелатина и изпразва целия пълнител в главата на осъдения.

Джелатинът едва не припадал. Напуска стаята за екзекуции и повече не стъпва в затвора.

 

БОЯН ГЕОРГИЕВ, с прякор МЕЧКАТА (1922-1972)

 

Роден в Кюстендилско, служител в милицията от 10 септември 1944 г.,  отначало в Кюстендил, но прославил се като особено груб и жесток в разправа с фашисти (?!), изтеглен в София, назначен за надзирател бияч в Централния затвор.

Висок два метра, як като бик, над 150 кила, умъртвил собственоръчно десетки затворници, предимно членове на БЗНС, с несмъртни присъди, някои дори още следствени. За него съм чувал, че когато убил първия затворник, понеже трябвало да подпише протокол, попитал какво да пише. Началникът му махнал с ръка и рекъл: „Абе, напиши една диагноза“. И Мечката написал „умрял от диагноза“.

Бил страшилище и за служителите в затвора.

Особено близък бил с полковник Иван Горинов, заместник началник на затвора, но на по-късен етап от времето на нашия разказ. Но, читателят трябва да знае, че той е вторият мъж на известната секретарка на Тодор Живков Ангелина Горинова. Тя също била негова втора съпруга; първата била балерина. Побойник и пияница, Иван Горинов лично умъртвил десетки земеделци. Но, сега да се върнем към Боян Мечката. Той убива по особено жесток начин жена си през 1971 г, После се жени за 20 години по-млада жена.

На следващата година е застрелян от български офицер, роднина на убитата му жена.

 

ДИМИТЪР СИРАКОВ, страдалец на БЗНС (1900-1992)

 

   От юни 1923 г., когато още е студент, до септември 1961 г. е в затвора. За кратко бил емигрант преди Девети септември. Да, в затвора е прекарал почти целия си живот. Опозиционен борец за свобода и справедливост – преди Девети септември и след Девети септември затворите и концлагерите не го пречупват.

По времето, за което разказвам, е бил в Централния софийски затвор, в наказателна килия, в съседство със смъртниците.

През 1990 г. се срещнахме (познавахме се от 1983 г., когато ми разказа, че бил последният човек, видял жив майор Асен Агов, за когото написах книга, в Пловдивския окръжен затвор, преди да го изведат от там и да го застрелят на улицата, близо до гарата.

През тази 1990-та, той, с ръка на сърцето си ми каза: „Борка, аз съм щастлив, че видях края на комунизма в България, но съм безкрайно по-щастлив, че по биологически причини няма да видя това, което идва с тия, новите, според които времето е тяхно!“…

 

НИКОЛА СТОЙКОВ, прокурор от Софийския областен съд.

 

Характеризират го като такъв, който денем мрази целия свят, а вечер намразва и себе си.

 

ПЕТЪР МИХАЙЛОВ, директор на затвора.

 

Кротък човек. След екзекуцията на Ни-кола Петков напуска длъжността.

Сменен е от Таско Тасков, който е негова противоположност, заради което е началник до 1970 г.

 

ДЕЙСТВИЕ ЕДИНСТВЕНО

 

В 0:25 часа на 23 септември Димитър Сираков е изведен от килията си за разпит.

Намирал се е в Седмо отделение, на втория етаж на затвора.

Там са килиите на осъдените на смърт и на тия, за които се предполага, че ще получат смъртна присъда.

Има и килии, наричани „наказателни“ за лица, които още са следствени.

В такава килия е бил Сираков.

Минавайки край килията на Никола Петков, вижда как от там излиза с голям чук Боян Мечката.

От чука капело кръв.

Сираков погледнал в килията. Никола Петков лежал по гръб, на пода, в средата. Главата разбита, зеят пресни дълбоки рани, още тече кръв.

Надзирателите заблъскали Сираков –да върви.

Боян Мечката щастлив съобщава „благата вест“ за смъртта на Никола Петков на прокурора Никола Стойков, който е там, за да оформи екзекуцията по закон.

Скарва се на убиеца, че е прекалил, на което Мечката отвръща, че чака обещаната бутилка водка „Смирноф“.

Стойков вика по тревога официалните лица – директорът, доктора Сами Йосифов, свещеника Христо Иванов.

Обикновено присъдите се изпълняват около 4-5 часа сутринта. Сега трябва да се бърза. Дори, от недоглеждане, в протокола е записано, че присъдата е изпълнена в 1:00 часа.

Единственото вярно нещо в него..  

Точно в 1 часа надзирателите донасят на Джелатина трупа на Никола Петков.

В Мечата дупка, както е наричан тогава тунелът за изпълнение на обесванията, все още са само прокурорът и началникът на затвора.

Джелатинът се обръща към Никола Стойков: „За какво съм ви, вие сте ми свършили работата“.

Стойков: „По протокол трябва да бъде обесен... Палач, пристъпете към изпълнението на задълженията си“.

С помощта на надзирателите, трупът е окачен на въжето.

Фалшивият протокол след малко е подписан.

 

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ

 

Когато разбойникът Митьо Ганев (1900-1925) е заловен на 22 юли 1925 година, според Закона за ликвидиране на разбой-ничеството е трябвало да бъде обесен.

Но разярените полицаи и преследвачи на бърза ръка му отрязали главата.

Прокурорът побеснял, защото по закон трябвало екзекуцията да бъде на публично място.

Наредил главата да бъде защита с тел за тялото.

Така, с пришита глава, трупът е окачен на бесилка на мегдана на с. Светлина, сега Димитровградско.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

Така официално е спазена процедурата по обесването на Никола Петко.

Във фалшивия протокол се отбелязва, че осъденият не е поискал последна дума... Последната гавра...

Без никакви угризения д-р Сами Йосифов подписва, че „лицето Никола Петков е престанало да живее“, а затворническият свещеник Христо Иванов, че осъденият е взел светото причастие, като самият той стоял до бесилката до края на живота му.

По протокол бил погребан.

Никакви близки не са видели трупа.

Гробът не е означен.

19 август 2022 г.

Борис Цветанов /12 декември 1944 г. - 13 септември 2022 г./


сряда, 29 ноември 2017 г.

САМ СЕ ОРИСА - есе от ИСКЪР ШУМАНОВ


45 години от кончината на Г.  М. Димитров

/1903-1972г./

 
САМ СЕ ОРИСА

Есе от Искър Шуманов


Прозорчето от изток се отваря. Зората събира сноп от разпръснатите си светлинки и ги праща в стаята.

Лъхва и Беломореца. Той помилва новодошлото, погали го бащински и се разигра на север.

Задават се три прегърбени старици. Главите им са закрити с разноцветни шамии.

„Па да сме влезли, а?” – запита едната.

„Ами… момче е. Нека то само да си определи бъдещето” – отговори й Черната шамия.

И трите повличат уморени крака по пътя си.

А момчето в пелените не чу, не видя. И остана само да определя съдбата си.

То още не знае, че идва на бял свят, на родна земя под чуждо робство.

Идва на 14 април 1903 година. Идва  в с. Ени чифлик, до топлото море, в присъединената от Турция, но заселена и от гърци българска земя. Момчето се ражда под двойно иго.

Когато гръцкият поп провесва дългата си брада над лицето му, кръстникът промълвя „Георги”. И то, което орисниците орисаха  само да определи съдбата си, стана Той – Георги /Земеделец/.

Занапред Той ще се бие, ще пада и ще става, ще губи и ще побеждава в битките със змейове с кафяви люспи, змейове с червени люспи, но никога не ще се предава. И ще се бие винаги за народа, за българския народ, за България…

Глухо е във Вашингтонска болница. Сряда, 29 ноември 1972 година.

Пред погледа е залез.

Няма полъх от Беломореца.

От 69 напълно изживени години, само непълни 25 са в България. Останалите – по чужди земи, гонен от свои и от чужди. Бит, но непобеждаван. И винаги с народа, с България в сърцето…

Ориснициге го бяха подминали. И той сам себе си ориса в борбата за свобода, независимост, справедливост.

Затова името му грее в много сърца. Вярата му пламти в много души…

четвъртък, 5 септември 2013 г.

ДЕМОКРАЦИЯТА, СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И ПЕЧАТА, СВОБОДАТА НА МИСЪЛТА И МЕЧТИТЕ - есе от АНА ВАСИЛЕВА

През изтеклите десетилетия, в които трябваше да стигнем до Социалистическия рай, ни подмамваха с какви ли не постижения, които неминуемо ни доближавали до построяването на Комунизма, което значи – до „земния рай”. От дългото очакване обезверени хората решиха, че е най-добре всеки сам за себе си да построи този рай, за сметка, разбира се, на тези, които вярват и чакат някаква справедливост. В бетоновия бункер на нашия живот премина полъх, чу се думата „перестройка”, заговори се за 56-то ПМС, от което се възползваха хора, непознаващи думите „справедливост” и „отговорност”. Алчността набираше скорост и сили, всеки искаше да е първи. В Рейкявик се срещнаха Рейгън и Горбачов и оттам огъня на камината като че ли затопли огромните ледници между двата свята, доминирани от САЩ и СССР. Разговорът им бе на четири очи – дали е имало в него загриженост за обикновените хора?
Годините се нижеха... и у нас уж всичко беше държавно, а се пръкваха и дейности с частен характер... Сега си обяснявам, че това са били онези, от които после се родиха големите банкери с големите частни банки, онези, които вече бяха изучили тънкостите на присвояването на стотинките на доверчивите хора и раздаването на милионите на „своите” хора... родиха се хотелиерите с веригите луксозни хотели, построени върху държавна земя, закупена за стотинки... крупните търговци във всички сфери на стопанския ни живот, които задушиха първородния вик на кварталните магазинчета... пръкнаха се от нищото фермери и арендатори, които без контрол и срещу закона обработваха хиляди, не... милиони декари „ничия” земя... и не плащаха нищо на собствениците й...
Промяната, чакана половин век дойде с мотото „Свобода на словото и печата”. Има ли нещо по-съблазнително от тези думи за народ, забравил, че е мислещо и говорещ същество? При това мото милионите се щураха с безсмислени усмивки и най-умното според тях бе да крещят до прегракване подадени им думи от самоизбрали се водачи.
„Партията е виновна за всичко” – дирижираха от микрофоните водачите, а обикновените, „ние”, от площадите, повтаряха подадените им думи – „Долу БКП”, „БКП е мафия”, „Червени боклуци”... Думи празни, думи опияняващи, кухи... Злобата, болката, разочарованието умело се насочваха към ПАРТИЯТА, като към живо същество. Партията – плътна завеса за всичко сторено, завеса, зад която играчите умело продължиха своята игра, набираха икономическа мощ... и се готвеха отново да поведат вярващите още в тях изстрадали хора.
До промяната всички се страхуваха да не попаднат в групата на т. нар. „ВРАГОВЕ” и сами се цензурираха... цензурирахме дори сънищата си – особено онези от нас, преминали през подземията на Държавна сигурност, през затвори и лагери.
След промяната народът се оказа омотан в паяжината на страха от ДОСИЕТАТА.
Преди промяната затъпявахме, затрупани от информация за високи успехи и благоденствие. След промяната се заговори за изнесени огромни суми държавни (т. е. народни) пари в чужбина, заговори се за връщането им, за търсене на отговорност от крадците с високи постове от бившия режим... Думи, думи, думи...
Последваха кръгове, групировки, орбити, борци-мафиоти, милиционери-мафиоти, наркодилъри-барони... разкош, раждащ бомби, разстрели, показни побои... Борба за власт и пари, алчност и жестокост, прикрити зад демонстрирана „грижа за народа”... по-точно – за „електората”...
Чуваме, отнякъде много далеч, че имаме и българи с будни умове, с умове на световно ниво... но са някъде там, далеч, другаде, където другите могат да ги използват...
А народът, обикновените милиони, вече не вярват, но още се надяват и чакат...
Чакат без мисъл - така, както са чакали почти пет столетия под турска власт, така, както са чакали почти пет десетилетия под комунистическа власт. И сега, уж свободни, не снемат оковите на очакването, взират се до болка и се надяват, че ще дочакат мига, в който да тръгнат след Данко, понесъл над главата си туптящото си сърце – да им свети... да осветява Пътя им...
Питам се – кога милионите ще осъзнаят, че всеки човек е Данко и осветява пътя си със своето сърце и от тази светлина ще зависи какъв е Пътят.

... Пътят, по който ще тръгне нашата държава, пътят, който ще ни отведе до един слънчев, топъл и подреден свят, или в непрогледната тъма на тресавището...

Ана Василева, 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5(11), година ІІ, септември-октомври 2013 г.

неделя, 1 септември 2013 г.

СТРАХЪТ НА ХОРАТА И БЕЗСТРАШИЕТО НА ВЛАСТВАЩИТЕ

Страхът на хората и безстрашието на властващите
Искането за оставка на правителството на причудливата тройна коалиция от стотици хиляди българи продължава, а управляващите продължават да се преструват, че не ги виждат, че всичко върви по мед и масло… И продължават да водят държавата назад към светлото комунистическо бъдеще.
Отчитайки стоте дни на правителството, Станишев и Орешарски заявиха категорично: най-важното им и най-голямо постижение е, че са освободили хората от страха.
Само че всичко, което вършеха през тези 100 дни и продължават да вършат увеличава страха на обикновените хора! Страх от обедняването преди настъпващата зима; от безработицата, а които имат работа – да не я загубят, за да бъдат назначени хора на Станишев, Местан и Волен; от непрекъснато прииждащите към столицата полицаи от провинцията, където вече няма кой да пази реда и кражбите нараснаха три пъти. А най-големият страх е – ако дебелоочието и грабителството на тройната коалиция продължи ускорително да се увеличава, чашата на търпението народно ще прелее и… ще се пролее невинна кръв. А пролятата кръв ще бъде от обикновените хора, защото властващите си имат и полиция, и жандармерия, и армия и охрана, които ги пазят. Редно е да запитаме управленците: ако се пролее невинна човешка кръв, няма ли да се обади отнякъде съвестта им/доколкото я имат/? И каква им е файдата, че са натрупали богатства и облаги чрез измами, насилие и бруталност, когато са виновни за пролята невинна кръв и за толкова беди?
Да оставим настрана мнението на десномислещите българи за стоте дни управление на тройната коалиция.
Ето мнението на бившият министър на МВР в правителството на една предишна тройна коалиция, видният член на БСП Румен Петков: „Моята лична оценка за стоте дни управление на правителството е, че това бяха най-напрегнатите сто дни въобще в историята на България за правителствата, които са управлявали страната!” Както се казва, коментарът е излишен! Все пак нека отбележим: значи правителствата дори по време на войните не са работели в толкова напрегната и взривоопасна обстановка?! Както и по време на националните катастрофи!
А че правителството на алчната тройна коалиция води страната към нова национална катастрофа, в това вече няма съмнение.
Изходът е един единствен – това, което искат протестиращите – нови избори! Народът ще реши кой да го управлява!

Лошото е, че БЗНС няма да бъде сред бъдещите управници на България!

ЛЗЗ
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5(11), септември-октомври 2013 г.

петък, 1 март 2013 г.

БЕЗСМЪРТИЕ - есе от КИРИЛ НАЗЪРОВ


140 години от обесването на Васил Левски

Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република!”
Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля.
Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.
За отечеството работим, байо, кажи ми ти моите, и аз ще кажа твоите кривици и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора.
Времето е в нас и ние сме във времето...
(Васил Левски)


Безсмъртие

Деветнадесети февруари 1873 година е един от най-мрачните и трагични дни в националната ни история.
На този ден бива обесен един от най-достойните синове на България, нейният най-велик Апостол.
Васил Левски е човекът, без който България не може! И затова остава вечно жив в народното съзнание.
Бесилката не можа да отнеме неговия живот.
Тя беше забита в сърцето на цял един народ!
Левски остана завинаги в сърцата на своя народ, за когото отдаде живота си. И днес няма истински българин, който да не носи в сърцето си величавия образ на Васил Левски.
Бесилката беше толкова висока, че цяла България видя как на нея виси със страшна сила нейният Апостол. Бесилката бе толкова висока, че от нея Левски се превърна в сияйна звезда.
На това славно бесило свърши живота на Васил Левски и от него започна безсмъртието на Апостола на свободата. Започна неговият вечен живот…Било като легенда, било като светец, било като недостижим пример…
Знаел ли е Левски, че след смъртта си отива в безсмъртието?
Едва ли. Той не е имал време през краткия си живот дори да се замисли за това. Неговите мисли и действия са били съсредоточени само в една посока – подготовката на революцията, която ще донесе свободата на България.
Невероятно е как за този толкова кратък живот Левски е смогнал да опознае така издълбоко българина и тежката действителност у нас, да обобщи страданията и въжделенията на народа, да натрупа толкова познания и мъдрост, да се извиси до най-благородните просветления и идеи за освобождение на поробения народ…
Рядко, невероятно съчетание на толкова важни качества у един човек: прозорлив и далновиден, прям и честен, с чувство за дълг и отговорност, безстрашие и жертвеготовност, родолюбие и народолюбие… Тези качества му помагаха да чертае безпогрешно пътя, да преодолява и най-големите трудности по пътя към голямата цел.
Левски увисна на бесилото спокоен, защото вече почти беше завършил своето дело и беше прозрял, че свободата скоро ще изгрее.
И наистина семето на революцията, посято от Левски из цяло Българско, вече кълнеше и нищо не можеше да го спре. И то нямаше как да не върже зрели плодове. Огънят на борбата за свобода беше запален из всички краища на България и той нямаше как да бъде загасен.
Левски бе сигурен в победния изход на борбата, защото девет години кръстосва Отечеството и подготви народа за общия бунт. От град на град, от село на село, по махали и паланки бе обходил цялата българска земя и бе пръскал искрите на борбата за свобода. Навсякъде бе намерил родолюбиви люде, които целуваха кръста, камата и пищова и се включваха в „народната работа”. Хиляди родолюбиви и смели хора се включиха в мрежата на Вътрешната революционна организация. У хиляди сърца бе вдъхнал сили, смелост и вяра. Неговите идеи за свобода и демокрация бяха озарили умовете и сърцата на хиляди обикновени хора.
Бяха му достатъчни само девет години – срещу петстотин! Срещу една огромна и силна империя.
Васил Левски е геният на революцията.
Създадената от него революционна организация бе непозната за втората половина на 19-и век. Няма друг подобен гений не само в нашата, но и в световната история. Гений, който с такова дълбоко прозрение да е начертал пътя за освобождението на Отечеството от вековно робство.
Ако не беше предателството, ако Левски беше останал жив и водеше подготвеното от него Априлско въстание, то нямаше как да не се увенчае с успех! Той щеше да довърши подготовката за всенародния бунт и народът нямаше как да не е победител в тази битка.
Но макар и да не успя да довърши делото си и да го доведе до победен край, то си остава уникално, дръзко, единствено… Въпреки че не успя да доведе борбата до крайния успех, Левски си остава геният и Апостолът на българската свобода.
Васил Левски ни е нужен днес! Ще ни бъде нужен и утре, и завинаги…
Но най-нужен беше той на своето време. Времето, в което живя и което беше в него.

Кирил Назъров,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.

понеделник, 24 септември 2012 г.

НИКОЛА ПЕТКОВ – символ и знаме на борбата - есе от ИВАН СЕЛАНОВСКИ



Хвърляйки поглед върху спомените за онези сатанински дни – „дни на погроми, мъст и кръв”, непосредствено след 09.09.1944 г. – кръвта се смразява, ледени тръпки сковават дъха. На власт идва БКП чрез щиковете на съветската армия, която вероломно окупира България. Установява се кървава болшевишка диктатура от сталински тип. Червеният съветски ботуш, със шмайзера на Альоша, тъпче земята на Ботев и Левски, земята на нашите деди. Хоризонтът на родното небе аленее от пролятата кръв. Комунистическата касапница всява смъртоносен страх. Разстрели, лагери, затвори. Такава е зловещата картина на окървавените български поля. Черни забрадки, осакатени съдби.
България е покрита с воал от черен креп. А озверени комунистически шайки всяват ужас и смърт.
На фона на тази неистова вакханалия, превърнала се в политическа клада, се извисява до пантеона на безсмъртието едно име – Никола Д. Петков. И то става символ и знаме на борбата срещу вилнеещия комунистически октопод.
Име, което фокусира лъчите на надеждата, че над България ще изгрее светлото оранжево слънце – слънцето на БЗНС!
Но родният небосклон е обвит от черните облаци на насилието, които вземат връх.
Сталинските палачи и техните български слуги не му простиха, че дръзна да поиска родината на свободолюбивия български дух да се включи в люлката на световната демократична общественост.
Той – Петков, синът на опълченеца Димитър Петков, увисна на бесилото на 23.09.1947 г.!

„О, бесило славно – ти си само
с бесилото на Дякона равно!”

Обесиха материята, плътта, Петков. Но за неговия величав дух нямаха бесило, нямаше смърт.
И ето – той се „превърна в звезда”!

Иван Селановски,
„Мирен преход”, стихове и проза, изд. „Мултипринт”, София, 2010 г.,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой5, септември-октомври 2012 г.

неделя, 15 юли 2012 г.

ЛЕГЕНДАТА СТАМБОЛИЙСКИ - есе от КИРИЛ НАЗЪРОВ


Александър Стамболийски е един от най-великите синове на България. Нарежда се сред най-достойните, най-свидните чеда на нашия народ в цялата ни национална история.
Защото през краткия си земен път остави незаличима следа на Човек и Държавник. Защото приживе бе станал знаме на българското селячество и неотстъпно го водеше по пътя на правдата, свободата и народовластието. Защото измина борчески, славен жизнен път. Той казваше: „В борбата е нашата чест, нашето спасение, в борбата е смисълът на живота”. И целият му живот беше борба.
В духа на възрожденските традиции Александър Стамболийски е и пламенен журналист. Редом с политическата си дейност повече от две десетилетия той пише статии за в. "Земеделско знаме". През 1899 г. публикува първите си дописки в "Земеделска защита", през 1902 г. вече е в редакцията на вестник "Земеделско знаме", а през 1904 г. вече е редактор на съюзния орган.Той добре знае силата на публицистичното слово и го използва като оръжие в борбата, като средство за организиране на земеделското движение, за просвета и пробуждане на селячеството и т. н. Пише уводни и обзорни статии, пише коментари и анализи, води политически полемики...Не престава да пише статии за вестника дори когато е в затвора.
Александър Стамболийски е и поет. Поради липса на време не се посвещава на поезията и не се развива достатъчно като поет, но дарбата личи и от епизодичните му стихотворения. В тях се откроява цялостното му познаване на обществено-политическата действителност у нас, както и творческото му дарование. Повечето от стиховете на Стамболийски са публикувани в началото на миналия век под псевдонима Милен. А някои, както и редица статии - с псевдонимите: Стамбол, Великан, Мариус и други.
А след геройската му смърт на 14 юни 1923 г. се превърна и в легенда. Легенда не само за България, но и за света. Вече почти един век легендата за вожда на българското селячество и на целия български народ се предава от поколение на поколение. И не само че не помръква, а става все по-ярка, все по-актуална! Легендата за неговата държавническа дейност, за неговия живот и мъченическата му гибел е свидна за всяко българско сърце.
Измеренията на легендата за Стамболийски са много – от устните предания, до безбройните народни и авторски песни, стихотворения, разкази, повести, романи, драми...
Легендата за Александър Стамболийски е пресякла границите на България още докато е бил жив. А след зверското му убийство легендата за него отеква по много кътчета на света. Да припомним само книгата на американския професор Джон Д. Бел „Селяни на власт: Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз”, издавана и преиздавана в България с подкрепата на земеделци-емигранти в САЩ.
Плодната българска земя е родила и откърмила много и свидни безсмъртни чеда, чиито имена са записани със златни букви в олтара на Родината. Много са и легендите за тях, които нашият народ е съхранил в сърцето си и в националната история.
Измежду най-великите синове на България е земеделският водач и недостижим държавник Александър Стамболийски. Легендата за него е незабравима. Другото нейно име е безсмъртие!

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4, юли-август, 2012 г.