Хвърляйки поглед върху спомените за
онези сатанински дни – „дни на погроми, мъст и кръв”, непосредствено след
09.09.1944 г. – кръвта се смразява, ледени тръпки сковават дъха. На власт идва
БКП чрез щиковете на съветската армия, която вероломно окупира България.
Установява се кървава болшевишка диктатура от сталински тип. Червеният съветски
ботуш, със шмайзера на Альоша, тъпче земята на Ботев и Левски, земята на нашите
деди. Хоризонтът на родното небе аленее от пролятата кръв. Комунистическата
касапница всява смъртоносен страх. Разстрели, лагери, затвори. Такава е
зловещата картина на окървавените български поля. Черни забрадки, осакатени
съдби.
България е покрита с воал от черен
креп. А озверени комунистически шайки всяват ужас и смърт.
На фона на тази неистова вакханалия,
превърнала се в политическа клада, се извисява до пантеона на безсмъртието едно
име – Никола Д. Петков. И то става символ и знаме на борбата срещу вилнеещия
комунистически октопод.
Име, което фокусира лъчите на
надеждата, че над България ще изгрее светлото оранжево слънце – слънцето на
БЗНС!
Но родният небосклон е обвит от
черните облаци на насилието, които вземат връх.
Сталинските палачи и техните
български слуги не му простиха, че дръзна да поиска родината на свободолюбивия
български дух да се включи в люлката на световната демократична общественост.
Той – Петков, синът на опълченеца
Димитър Петков, увисна на бесилото на 23.09.1947 г.!
„О, бесило славно – ти си само
с бесилото на Дякона равно!”
Обесиха материята, плътта, Петков.
Но за неговия величав дух нямаха бесило, нямаше смърт.
И ето – той се „превърна в звезда”!
Иван
Селановски,
„Мирен
преход”, стихове и проза, изд. „Мултипринт”, София, 2010 г.,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой5, септември-октомври 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар