Немалко автори – поети, писатели, публицисти и други, закърмени със североизточната руска пропаганда и тоталитарната идеология, останаха явни нейни последователи. Въпреки, че през 2000 г. Народното събрание приема Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. А други от кръстовището на Промените поеха по новото ветротечение на историята, но запазвайки в мислите си утаечните наслаги в мутираното им съзнание.
Докато първите, повечето в напреднала възраст, както и
техните предци, някога смятаха, че всеки, който има повече имане - воденица,
тепавица, бакалница, фабрика, земи и прочие е богаташ и враг на народа, днес
(за учудване) същите с голямо удоволствие приемат за нормално милиардерите и
диктатурата в Русия!
Тук поставям въпроса за втория тип автори. Те се обединяват
в свои малки общества. И пишат ли, пишат по вестници, списания и електронни
медии, които им служат и за допълнителна хранилка. Хвалят се помежду си и се
награждават помежду си. Но Те почти никога не заемат позиция по значимите
катаклизми у нас и чужбина през последните години, разтърсващи установения ред
след Втората световна война. И най-вече за окупиране и завладяване на нови
територии и държави без спазване на никакви международни договори. Типичен
пример затова е агресивната война на Русия в Украйна с цел нейното
завладяване.
Украйна, която се настила с пепел и разруха, ровове и
гробове, кръв и сълзи, гняв и мъка! И това става въпреки подписаният
Будапещенски договор през 1994 г., където под председателството на Ядрения
клуб, Украйна доброволно се съгласява да се откаже от ядрения си арсенал,
останал и в наследство от СССР, и да го върне на юридическия наследник на
Съветския съюз. В замяна та този акт Великобритания, САЩ и Русия стават гаранти
за суверенитета и териториалната цялост на Украйна. А „гарантът“ Русия е
най-големият завоевател в момента в света!? За случая, мисълта на Ото фон Бисмарк (1815-1898) е 100-процентово вярна: „Договорите с руснаците не струват дори
колкото хартията, на която са написани!“ За тези събития въпросните
известни автори са мълчаливи, плашливи, пасивни, неутрални. Така, те не
застават в защита на справедливостта и демокрацията, а на страната на
диктаторите и агресорите.
От тези автори никога не може да прочетеш цитати на наши
революционери, патриоти и културни дейци като Г. Раковски, Л. Каравелов, В.
Левски, Хр. Ботев, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и други, отнасящи се не против обикновените руснаци, а срещу
имперските апетити и управлението на Руската империя.
Например:
Георги Раковски: „Всякога проклетата Русия (до 1878 г.),
когато имала бой с Турция, лъгала е простодушните българи, че уж тях ще
освободи, а после бойя, като овце ги трампела“”
Васил Левски: „Братя, дайте сами да се освободим, защото
ако друг ни освободи, той отново ще ни зароби“ или „Батьо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьов сте решили да
докарате миризливият казашки ботуш в Булгурско? Ако туй е тъй, то аз с моите
кунки ще ви отрежа чепките.“
Христо Ботев: „Русия, тази развратница и мнима защитница
на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да затрие от
лицето на земята българските колони.“
Захари Стоянов: „Като народ ние можем да се гордеем, че
всичките ни народни деятели и патриоти не са апелирали към Русия, защото са
знаяли, че нейний камшик повече боли и от турския.“
Тези плашливи творци никога не биха цитирали и изказвания на
много руски личности по отношение на българите като:
Иван Аксаков
(1823-1886), чието име (за голяма наша „чест“) носи град Аксаков, улица в
централна София и гимназия в Пазарджик (!?): „Всяко тържество на българите е
смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да
бъдат притежание на руснаците или по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати
от русите!“
Владимир Ламсдорф
(1844-1907) в дневника му от 27 февруари 1891 г.: „На Балканите трябва да има
малки държавици, достатъчно слаби, за да се нуждаят от руско покровителство и
да не се допуска създаване на голяма и независима държава“ и „Руските интереси изискват по-силни Сърбия
и Гърция и, докато е възможно, слаба България“.
Тези автори никога не биха посмели да цитират и мнението на
видни руснаци по отношение за тяхната Русия. Тук трябва да споменем, че в
изказванията им има и известна доза отрицателна емоция (подобни мисли са
изказвани и от български личности за България и българите), но тя не може да
засенчи голямата част от истината.
Александър Пушкин
(1799-1837): „Народ, безразличен към най-малкия дълг, към най-малката справедливост,
към най-малката истина, народ, който не познава човешкото достойнство, не
признава като цяло нито свободния човек, нито свободната мисъл“.
Иван Тургенев
(1818-1883): „Руснакът е най-наглият лъжец в целия свят!“;
Алексей Толстой
(1828-1910): „Не е мила, не е уютна руската земя – по-зле е от горчиво робство –
хиляди години, избродена с лапи, с досада разравяна с плуг, покрита с пепелта
на разорени села и необозначени гробове. Пустота и дивост“;
Максим Горки (1868-1936): „Най-важният знак за успеха на
руския народ е неговата садистична жестокост“;
Иван Шмельов
(1873-1950): „Народ, който ненавижда свободата,
обожава робството, обича веригите на своите ръце и нозе, мръсен
физически и морално… е готов във всеки момент да гнети всичко и навсякъде“;
Иван Илин (1882-1954): „Русия
е най-подлата, отвратителна страна в цялата история на света. По метода на
селекцията там бяха отгледани чудовищни морални чудовища, в които самото
понятие за Добро и Зло беше обърнато наопаки. През цялата си история този народ
тъне в лайна и същевременно иска да удави целия свят в тях.“
Михаил Булгаков
(1891-1940): „Не сме народ, а скотове, наглеци, дива орда от душегубци и злодеи“;
Въпросните наши големи текстописци никога не биха писали,
например, за изкланите от Иван Грозни
стотици хиляди волжки българи в Казанското княжество, в чест на което е
построената черквата „Покров Богородичен“ или „Свети Василий Блажени“ на
Червения площад в Москва, на която се възхищават (без да подозират за това)
днешните български туристи (!?)
Тези автори никога не биха споменали за отношението на Русия
(на „другата, непознатата Русия“) към България и българите затова, че:
* Практикува коварна преселническа политика по отношение на
българите след всяка руско-турска война;
* Застава против самостоятелна Българска патриаршия;
* Не ни допуска в Сан Стефано при подписването на Санстефанския мирен договор (1878);
* За 9-месечното
поддържане на нейната администрация задължава освободената България да ѝ
плаща 89 640 000 златни лева или 32 тона злато!
* Има намерение да
разкъса непослушното Княжество България: „Цел на нашите усилия трябва да бъде
не „целокупна“ България, а подялба дори на сегашното княжество между неговите
съседи: румънци, сърби и гърци, с широка ивица по Черно море, която Русия
трябва да потърси начин да остави за себе си. С една дума, ние сме в правото си
да постъпим с България както постъпихме с Полша – да я разчленим, да я
размажем, да я изтрием от лицето на земята, в назидание на всички останали
племена, населяващи Изтока, в доказателство на това, че позорен и бедствен край
очаква всеки славянски народ, който дръзне да вдигне ръка срещу велика Русия!” (Из миналото на руската дипломация,
Исторически изследвания, Полемически статии на С. С. Татишчев. Санкт-Петербург.
Издание на А.Суворин, 1890).
* Застава против Съединението на България (1885);
* След Съединението на Източна Румелия и Княжество България
(1885) насъсква Сърбия да ни нападне в гръб, а след победата ни над нея
подготвя проруски преврат, целящ детронирането на княз Александър Батемберг;
* Застава против независимостта на България (1908);
* Обявява война на България през 1916 г. и нейни войски
нахлуват в Добруджа, където са разбити от конниците на ген. Иван Колев, който
(преди битката) се обръща към неговите кавалеристи: „Кавалеристи! Бог ми е свидетел,
че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят казаците в
нашата Добруджа? Ще ги бием и ще ги прогоним, както всеки враг, който пречи на
обединението ни!“
* Под натиск на Коминтерна стимулира подготовката на
Септемврийското въстание (1923);
* Подтиква и подкрепя най-големия терористичен акт в
историята на България и най-големия в света (до 2001 г.) в черквата „Света
Неделя“, София (1925);
* Обявява война на България на 6 септември 1944 г., която,
воювайки след това с нея срещу Германия, не ни признава като воюваща, а като
победена страна;
* Създава македонска нация с усърдната подкрепа на Йосип
Тито и Георги Димитров, който пред огромно множество българи изнася гръмки речи
за „македонизиране“ на десетки хиляди българи, както в Пиринска Македония, така
и във Вардарска Македония и Гърция. Оттам идващите българи в България се
пропъждат обратно, казвайки им: „Вие не сте българи, вие сте македонци!“
Последствията – хиляди прокудени от тях са избити.
* Подтиква и стимулира избиването на българската
интелигенция след 1945 г. и още, и още десетки подобни примери.
Тези потайни и плашливи автори дори не смеят да напишат
истината за живота и творчеството на поетите Христо Банковски и Пеньо Пенев.
Някои, познавайки ги, се пишат за техни приятели, но днес (?!), а не преди,
когато много от тях ги презираха за тяхното бунтарство. Пеньо се възхищаваше от
голямото строителство, но в същото време се огорчаваше от все по ширещата се
несправедливост в обществото. Незабравим остава неговия стих: „Колко
трудно е в нашия век да бъдеш честен човек!“
Още множество примери могат да се изредят за покриването,
потулването, премълчаването, фалшифицирането, погребването на много истини за
България и българите, никога не споменавани от въпросните наши автори! А няма
никаква стойност една история, която не е сведена до знанието на хората. И не
разчетем ли правилно нейното минало, не можем да предложим разумно бъдеще!
Боян Балкански, "Литературно земеделско знаме", бр. 3/2024
