СПОКОЕН - стихотворение от ИВАН СЕЛАНОВСКИ

И моят сетен ден във вечността ще свърши.
И леден вихър – сетно уморен;
безщадно клона на живота ми ще скърши
до дънера, безшумно повален!
 
Но мойта лира, знам, ще бъде дълговечна.
И вихри, нивга, няма да сломят!
Че във нея има жар, любов и скръб човечна,
че в нея има вяра – дух крилат!
 
Разголва смело мрака с тайните зловещи,
където кървав, безпощаден свят;
бе стегнал хищно във зъбчатите си клещи
на Нацията най-прекрасния й цвят.

Поезия такава, вярвай, не умира...

В душата нежна е камбанен звън!
Звъни, звъни... О, моя неспокойна лира,
събуждай ти, заспалите, от сън!
 
СПОКОЕН в дните волни тленно ще изстина,
оставил свидна рожба – огнен стих!
И върху гроба ми ще никне ДЕТЕЛИНА,
че младостта – на нея посветих!

Иван Селановски

Сборник „Детелина”, поезия и проза, 2000 г. изд. Майобо, Враца
ЛЗЗ бр.1/2015 г.

ПТИЧА ПЕСЕН - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

Не е вярно, че всичко е тленно,

че с смъртта свършва земният вик,

че завърнал се вчера при мене –

утре пак ще те няма, мой миг.

Не е вярно, че птичата песен

всяка есен умира в дъжда,

не, не толкова лесен

е на малката птица света.

Тя лети над сезони и зими –

няма мраз да скове песента,

че в сърцето си всеки я има

и дочаква така пролетта.

 

Надежда Цанева, ЛЗЗ бр.6/2014 г.

НОЩ - стихотворение от ИВАН СЕЛАНОВСКИ

Засвирил вятър със вълшебните си струни  
на люта зима песента.
И вихър леден безпощадно клони брули –
безкрайно дълга е нощта.
 
О, нощ свирепа… Нощ на снежните корони!      
Вилнее неспокоен сън.
А храмът ми свещен с кристалните колони 
оглася сатанински звън!
 
Пробягват във съня ми сенките зловещи –
миражи в мразовита нощ.
Сред мрака маков реят гибелните срещи  
за сетен удар – сетна мощ!
 
Душата ми потръпва в пазвите студени,   
където няма топлина…
О, вечно ли душите ще са вледенени?!...
След мрака идва СВЕТЛИНА!

Иван Селановски, ЛЗЗ бр.6/2014 г.

ПАМЕТ - ЦВЕТАНА ПОПКОЕВА - откъси от МИНАЛОТО В МЕН, ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

ПАМЕТ

ЦВЕТАНА ПОПКОЕВА

(19.04.1929 – 25.04.1952)

Тази година се навършват 85 г. от рождението на Цветана Попкоева един от организаторите и вдъхновителите на нелегалната въоръжена съпротива в Русенско и Лудогорието, известна като „горянско движение”. Осъдена задочно на смърт, заловена и разстреляна на 23-годишна възраст. Нека помним!

Миналото в мен

Три свещи горяха върху гроб с двама мъртъвци.    

Баба седеше върху пръстта и плачеше.

“Защо плачеш, бабо?” – съм попитала навярно.

“За леля ти Ценка… плача…”

Тогава за първи път чух името на леля Ценка. Най-малката бабина сестра.

“Умряла ли е?” – питам.

А баба казва – “Убиха я…”

Тази дума на всяка възраст предизвиква грозни асоциации. Представих си черна нощ, кална и студена. Чух лай на кучета и вой на кукумявки. Гола поляна, криво дърво.... черна кола, черни мъже и едно черно момиче...

В детската ми представа същинско убийство нямаше. И тогава, 5-6 годишна реших, че може би и смърт е нямало.

Баба плачеше и аз й обещах, че един ден ще намеря сестра й.

…

Годините минаваха. Тя бавно излизаше от нищото. Ученичка в гимназията, в която учех. После – нелегална, задочно осъдена на смърт. И предадена… И разстреляна...

…

Нахлуват спомените. Живи късове живот. Вкъщи сме. Аз и леля Райна. Другата бабина сестра, живата. Гледа ме с очите на баба. И с очите на момичето от снимката.

Разказва Райна...

...Много й се радвахме като дете. Мама беше болна, само я къпеше. Ние я гледахме, най-много кака, баба ти. Много хубаво дете беше. Весело и обичливо. Но още тогава… като беше малка, беше различна…

“Защо се занимаваш с политика?! Гледай си уроците!" й казвахме, а тя - “Как можеш спокойно да приемаш да наричат тати „кулак"? Тати, който цял живот е работил?"

Било 1945-та, 1946-та, 1947-ма… Учела и се “занимавала с политика”. Близките й може би се тревожели, но и през ум не им минавало какво ще стане. А то станало много бързо, почти изведнъж. Всичко изглеждало нормално, после - всичко се объркало; накрая - капанът щракнал и тя останала вътре.

... Един ден, беше краят на април 1952-ра, отивам да й нося дрехи и храна в затвора. А войникът на портала ме гледа някак си уплашено. Подкосиха ми се краката, но вървя... Не ме пуснаха. Казаха ми, че вече не е тук; да не я търся повече. И нищо да не нося...

…Още тогава мъжът ми търси гроба й... Ходи в гората, при гара Разпределителна. Чуваше се, че там ги убивали. Носеше лопата и копаел, където мястото приличало на гроб. Не я намери… Направихме панихида. Поп Димо я опя…

…

Другата Цена, Коева, се усмихва, очите й блестят, меднорусите коси разкъсват решетката на белите нишки и докосват медно-розовата кожа на лицето й.

... Какво да ти кажа за ония времена... През 1945-46-та всички хора бяха опозиция. През 1950-51-ва всички се страхуваха... Цена, леля ти, беше една година по-голяма от мен, но дружахме много – и като малки, и в гимназията.Тя беше много умна, блестяща ученичка... От 1945-та до 1947-ма ходехме в клуба на опозиционния ЗМС. Там сме се срещали и с Никола Петков, и със Здравко Бакалов, сина на Цанко Церковски. За какво са ни говорили - не помня... В ранната пролет на 1951-ва Димитър Рачев вече събираше помощи за организацията, за подпомагане на нелегалните. Свекър ми даде много пари, заради мен ги даде, заради Ценка. Скоро след това, на Великден, арестуваха много хора... А нея, цяла година след това...

Плувнали са в сълзи сините очи на Цветана Коева. И вече без усмивка продължи...

... А как пееше тя, какъв глас имаше... Мощен и красив. Като запееше, чак вкъщи я чувах, всички я слушаха...Бяхме още малки, трябва да е било преди 1945-та. На някакъв празник в салона на училището тя пя „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник"... Всеки, който я слуша тогава - не го забрави... Беше като пророчество...

…

Ясен е гласът на Георги Шаламанов. Изправен е гръбнакът му… Ридания разкъсаха думите му… Вдигна ръка, свали очилата си, трепереха белите пръсти, крехки като порцелан.

… За последен път видях Ценка на 31 май, или 1 юни… Беше хубав ден, в самото начало на лятото. Всичко беше зелено, свежо и младо, отвсякъде бликаше живот… Така я запомних, млада, в самото начало на живота си, с бликаща жизненост. Тогава бай Цанко Мечето го нямаше. Тя сама ме посрещна, сама ме изпрати...  Ръкувахме се, разделихме се... Така ще я запомня - сама в оная зелена гора, съвсем млада, в самото начало на лятото...

…Няколко дни по-късно е станала битката при Батаклията, в която е участвала. Тогава са убили Цвятко Железарчето, както се бръснел. И Нено Рашков тогава са ранили… Тъкмо вдигал карабината, за да стреля… И се почнало... половин ден стрелба... Не са я хванали тогава...

…А бай Цанко го убиха в Хисаря, пак в началото на юни… Бил с винтягата, която аз му уших…  Няколко месеца по-късно един следовател от ДС ми я показа – цялата надупчена от куршуми, отзад, на гърба…

…

Вечер е. Слушам. Прошарен мъж на средна възраст. Васил Медведев.

…Излязох в нелегалност, защото организирах в Русе групи за подпомагане на нелегалните и очаквах всеки момент да ме арестуват... Заведоха ме в гората, Долап дере... Небето черно, въздухът топъл, листата шумят... Мирише на земя, на пролет...  Там видях Цена за първи път...

Питам – “На какво се надявахте, какво искахте, против какво се борехте?”

“Просто не можехме иначе”, казва човекът и очите му ме гледат през барикада от терор, мълчание и безнадеждност.

…Пъпът ми е хвърлен на село. Никога няма да забравя горите, скалите, пещерите. В тях по турско са се криели хайдути. В камъка има издълбани имена и кръстове. И ние, като деца драскахме имената си… а и после, после…

После – в Белене.

Убиват за назидание...

Слушам човека срещу мен. Още има болка в очите му. И някаква замечтаност... за времето, когато надежда вече нямало, но достойнство още имало.

...Кой я е предал - не знам. Но познавам един от тези, при които се е укривала. Димитър Герзов от село Смирненски. Беше в Белене с 20-годишна присъда. Бил каруцар, арестували го по пътя... А конят сам закарал каруцата до вкъщи. Кой я е предал - не знам. Но знам, че са я предали... Тя беше станала легенда приживе. Цяла година не можаха да я хванат. Легенда беше и символ... И ми подаде няколко листа. Обвинителното заключение по дело №180/1951 г. Ето, чети.

Чета, после се препънах в следния пасаж: "Донка Христова от град Русе е била завербувана за членка на организираната от Г.Шаламанов нелегална група "Цветана Чалъкова"... Дълго гледах името й, написано в кавички. И разбрах защо Васил Медведев ми каза, че е била легенда приживе... Как бих искала да знам - каква е била тя, бабината сестра. Как бих искала да я видя с очите си, да я докосна с ръцете си. Да чуя гласа и думите й... Как бих искала да разбера - кое я е направило жива легенда. Как бих искала да познавам бабината сестра... И не ми остава друго, освен да я търся в очите, в ръцете и в думите на хората, с които се срещам, които са я познавали... За които е била дете-сестра, леля-сестра, приятелка, лидер, легенда...

…

С баба сме двете, в старата къща. Държа тетрадка в ръцете си, започвам да чета - нашия общ спомен. Сълзи са стегнали гърлото ми. Не смея да погледна към баба, но зная, плаче. Не издържах, млъкнах. “Не мога.” Искаше ми се да хвърля тетрадката, да избягам, да се скрия. И никога повече да не си играя с времето, със спомените, с болката, заключена в тях.

“Пиши – казва баба. Тези, които я познават – да си спомнят. Тези като теб, които нищо не знаят, да знаят... какви времена бяха. Мъка и тегло – това ни остана от комунизма.” И думите й бяха присъда.

…

Гледам ученическата й снимка – спокойно лице на дете. Тръгнах към нея, не стигнах до нея.

Изгубих я - в началото на лятото на 1951-ва, по пътищата към Търговище. 22-годишна, завинаги изхвърлена от простото човешко съществуване… Без дом, без връщане назад… Намерих я за миг отново, чрез очите на баба и дядо, на Васил Михов – видели я в камионетката на ДС, с вързани ръце… в края на февруари, 1952-ра. Видях силуета й в село Смирненски, през зимата на 1951-52. И една огромна празнина от половин година, за която още не съм намерила кой да ми разкаже… И един празен гроб…

Виси на стената снимка на момиче. Аз цял живот знаех, че “те” са я убили, защото е била срещу тях,

срещу властта им…

Тръгнах към нея с тези, които са били срещу тях, срещу властта им, и разбрах, че са били много, че са били хиляди, че са били навсякъде – първи в България, първи в Европа, първи в Империята на злото. Разбрах, че са обичали земята си, народа си и свободата… Те тръгнали срещу системата и знаели, че ще бъдат смазани, и тръгнали… и били смазани… Комунизмът се възцарил в България.

Габриела Цанева, ЛЗЗ бр. 2/2014 г.

НОВИТЕ ТЕХНОЛОГИИ И ОБРАЗОВАНИЕТО - статия от ВЯРА ДАМЯНОВА

Новите технологии и образованието 

Живеем в нов, все по-технологичен и автоматизиран свят. Информацията си често получаваме виртуално от интернет сайтове, страници и социални мрежи. Общуваме в skype, пишем с приятелите си във facebook, коментираме, осъждаме и се дивим във форумите. Гледаме филми и четем книги виртуално и сме все по-погълнати от “Матрицата”.

Къде остава нашето образование в този модерен 21 век.

Все по-често се застъпва схващането, че образованието трябва да е в крак с новите технологии, всеки ученик трябва да умее да използва компютър, да се правят презентации на уроци, виртуални уроци във виртуални класни стаи, където учителят е заменен от компютъра. Това може би е вълнуващо и модерно, но да се запитаме на какво ни учеха нашите учители хванали тебешир в ръка пред черната дъска. Лично мен ме учеха на морал, честност, родолюбие, патриотизъм, уважение; изграждаха мирогледа ми като човек и личност и бяха хора, на които аз се възхищавах и желаех да подражавам.

Така е било от Средновековието, през Възраждането, като стигнем и до съвременността. Но днес заедно с напредъка на технолигиите изследванията показват, че нашите ученици стават все по-неграмотни, не знаят да си служат с езика си и не спазват книжовните правила за правоговор и правопис. Да не говорим за днешните “ценности” на “чалга културата”, която насажда модел на пошлост и низост, идеал са парите, порокът и изкуствената външност.

Необходим ли е компютърът в нашето време? Да, той е неизменна част от него, но нека не се осланяме на кибер пространството и не заместваме изцяло човещината и хуманността в образованието и човешкото общуване, защото то е незаменимо. В семейството, училището и социалния кръг се формира бъдещето на нашите деца и цялото общество и всички ние  сме длъжници и участници  в него.

    Вяра Дамянова, ЛЗЗ, бр. 2/2014 г.

МИНИСТРИТЕ ТРЯБВА ДА ДАВАТ ОТЧЕТ ПРЕД НАРОДА - статия от д-р РАЙКО ДАСКАЛОВ

Министрите трябва да дават отчет пред народа

 

В миналото министрите се назначаваха и уволняваха само по волята на Фердинанд. По тая причина те се смятаха задължени само неговата воля да изпълняват.

Само пред “всемогъщия господар” те заставаха смирено и покорно. На него отчет за делата си те даваха. За тях народът бе едно безправно, безропотно, безволно и глупаво стадо, което им бе потребно само по избори, за да им прави  “калабалък”. Колкото по смирени и прекривени  на две те стояха пред Фердинанд, толкова горди и самонадеяни те се явяваха,  и то  само по избори, пред народа.

Изтръгнеха ли му гласа чрез лъжи, сладки обещания, измама, заплашвания и чрез бича на полицай, акцизни и горски, те вече не помислеха да се явят пред народа и отчет за делата си  нему да дават.

Това е една истина, която се знае от всички възрастни български граждани, които са имали “щастието” да изпитат котерийното и катастрофално управление на фердинандовите погромаджийски партии.

Земеделският съюз е една народовластническа организация в пълния смисъл на думата, защото тя черпи своите сили изключително от българския народ и от никого другиго.

Министрите на земеделския съюз идат на власт само по волята на народа. Партиите имаха 10 министри, когато в камарата имаха само 2-3 народни представители. Земеделският съюз имаше 3 министри, когато имаше 50 народни избраници, 7 министри, когато имаше 85 депутати и 10, когато имаше болшинство от народните представители в камарата, а именно 110.

Земеделските министри никога не биха били на тия места  без волята на народа. Народът им повери тия постове, народът може да им ги отнеме, щом в изборите не даде занапред доверието си на Земеделския съюз.

         Но ние сме уверени, че българския народ ще подържа винаги Земеделския съюз, защото чрез него той поддържа себе си. Земеделският съюз е народът. Неговите по първи работници са впрегнати да теглят държавната кола. Въпреки трудната и грамадна работа, с която те са натоварени, ние ги виждаме постоянно в контакт с народа, постоянно ходят между него, изслушват желанията му, съобщават делата и проектите си.

Земеделският съюз и неговите впрегнати в държавната кола работници са убедени, че истинско народно управление в България ще има само тогава, когато имаме един буден, съзнателен и  трезвен политически народ, пред когото управниците да се явяват както слугата пред своя господар, за да дават отчет за делата и управлението си. Само чрез постоянното общение между народа и управниците ще се чуят желанията  и делата на едните и другите, ще се подпомогнат и допълнят заедно  и само по такъв начин ще се избегнат грешките, опущенията и престъпленията на миналото.

По тази причина Земеделският съюз заповядва  на всичките свои членове, а най–вече на министрите си: давайте винаги отчет на народа за делата си, живейте с народа , за народа и чрез народа. Работете и кръстосвайте постоянно България надлъж и нашир. Докато вървите из този път, знайте, че аз, Земеделският съюз и народът ще бъдем винаги с вас.

Все по същите причини Върховният съвет на Българския земеделски народен съюз взе резолюция, в която задължава земеделските министри поне три пъти в годината, със специални тренове, на всички по-важни гари да повика народа там и да му докладва за положението на страната  и за всичко онова, което са извършили или намеряват да извършат за в бъдеще. Целият министерски съвет ще се явява значи три пъти в годината на доклад пред народа. Всички министри ще съобщават на струпания по гарите народ в обстойни речи как вървят работите на поверените им министерства, а същевременно ще приемат оплакванията и желанията на населението .За всички по големи въпроси, които са от компетентност на Министерския съвет, ще се състоят веднага министерски съвети и въпросите ще се решават на самото място, тъй да се каже, пред очите на самия народ. По този начин, когато Министерският съвет е на доклад между народа управлението но страната ще се извършва във вътрешността на страната, а не само от София, както това е било в повечето случаи досега.

Ние мислим, че със въвеждането на такава система на управление и доклади пред народа се прокарва един нов принцип в политическия живот на България, който, уверени сме, ще окаже могъщо въздействие върху по-нататъшното управление на страната.

С това ново въздействие се тури  началото, легнало в уставните положения на Земеделския съюз: народът да бъде в постоянно съприкосновение с управниците си, за да знае винаги какво ще вършат  и как вървят работите на страната, за да може и той да вземе  непосредствено участие в управлението на България, да работи за нейното спасение и преуспяване

д-р Райко Даскалов,
в-к „ Земеделско знаме”, бр.5, 26 ноември 1921 г.  , ЛЗЗ бр. 2/2014 г.

ЗАТPУПАН СПОМЕН - стихотвоpение от МАPГАPИТА НЕШКОВА

Затрупан спомен
 
              на с. Долна Бешовица
 
Потръпва оглушала сграда -
църквата заключена със дни.
Дворът - парк е без ограда
и душите ни са руини.
 
Очи затворени не плачат,
навярно търсят бащин бряг,
а партизанин е сеячът
донесъл им библейски бяг.
 
И днес, все още, двор църковен
е гробище на партизани.
С копнеж на скитника бездомен
оплаквам твоите рани ...
 
Мое родно село в планината,
поседнали самотно в здрача -
как да прогоня тъмнината?
За съдбата ти злочеста плача.

Маргарита Нешкова
05.03.2014 г., ЛЗЗ, бp. 2/2014