ПЕТКО СЛАВЕЙКОВ - ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛАРСКАТА ВЪЗРОЖДЕНСКА ЛИТЕРАТУРА - статия на Кирил Назъров

 195 години от рождението на Петко Р. Славейков

17.11.1827 – 1.07.1895 

Петко Славейков е роден на 17 ноември 1827 във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а той е спасен по чудо. Дядото на Петко Славейков е от Банско. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново.

Петко учи в местно килийно училище, а после – в Свищов в прочутото училище на Васкидович и Христаки Павлович.

На 16 години вече учителства в родния си град.

За да изрази недоволството на българското население от гръцките владици, написва сатиричното   произведение „Прославило се Търново със славни гръцки владици“, в което остро ги изобличава. Творбата сериозно разбунва духовете в старопрестолния град. То става повод да бъде преследван от гръцките владици, където и да се установи. Възрожденецът обикаля почти цяла днешна северна България като даскал, разпръсквайки светлината на просветата и културата. Навсякъде  върши общонародна работа – събира фолклорни материали, просвещава населението и т. н. Това изиграва голяма положителна роля за запознаването му с бита,  езика и фолклора в различните области на страната. Обиколката му в различни краища допринася за дейността му като фолклорист и строител на българския език.

Петко е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.

Петко Рачов Славейков е основоположник на българската възрожденска литература и публицистика. Първите му книги са издадени през 1852 година –  „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“.  Като творец върхът на неговия гений е поемата „Изворът на Белоногата”, в чиято основа е народно предание. Тя е написана през 1873 година и самата чешма, на която е кръстено произведението, съществува и се намира в покрайнините на град Харманли.

Петко Славейков е и първият български автор на басни, като превежда и адаптира към българската действителност чужди автори. Възрожденецът е незаменим и със своята издателска дейност. Огромна и много важна е работата му по списването и издаването на всички вестници, поддържали духа и волята за свобода на българите. Негов е сатиричният вестник „Гайда“ (1863-1867 година), най-авторитетното и широко разпространявано издание на Славейков е вестник „Македония“. Първият му брой излиза през 1866 година. През 1872 година е спрян от властта след публикацията на статията „Двете касти и двете власти“, а самият му издател е арестуван. Издава двата вестника по време на престоя си в Цариград, заедно със списанията „Читалище“ (1872 – 1873 година), „Звънчатий Глумчо“ (1873 година) и „Костурка“ /1874 година/, първият хумористичен вестник „Гайда“, първото списание за деца „Пчелица“, първото списание за жени „Ружица“… Той е един от първите преводачи на Библията, преводач на Езоповите басни.        

Славейков е първият новобългарски поет-лирик, автор на стихотворения за деца, педагог и учител, фолклорист и познавач на цялото ни народно творчество, като специално внимание отделя на пословиците и поговорките, които събира през целия си живот.  Той е изключителен общественик, дейно участва в борбите за българска Екзархия. След Освобождението заедно с Петко Каравелов създават Либералната партия,  ненадминат оратор.   Бил е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко правителства. 

Едно от най-популярните произведения на Петко Славейков е поемата „Изворът на белоногата“, написана през 1873 г. Образът на Гергана е събирателен образ на българката. В него е концентрирана силата на духа ѝ, обичта ѝ към родината,  към родния  край, към родителите и любимия Никола, към красотата на българското село. Поемата събира всички онези неща, които Славейков е сметнал, че биха могли да обединят и събудят българския народ в дните преди последните борби за свобода. 

Петко Рачов Славейков е виден общественик, поет, просветен деец, публицист, издател на едни от най-важните и четени вестници за възрожденския български народ, както преди освобождението, така и след възстановяването на българската  държава.

Кирил Назъров, брой 4/2022

ЦВЕТИСТАТА ПОЕЗИЯ НА РАЗЦВЕТНИКОВ - статия на Кирил Назъров

 125 години от рождението на Асен Разцветников

Роден е в с. Драганово, Великотърновска област на 2.11.1918 г., в семейството на учител. Завършва гимназия във  В. Търново и право в Софийския университет.

Асен Разцветников е надарен със самобитен поетичен талант. Започва да пише стихове още като ученик. За първи път печата в сп. „Българан“. Първата си стихосбирка „Жертвени клади“ издава през 1924 г. Тя отразява Септемврийските събития от 1923 година.

След септемврийските си балади, поетът преживява криза, в която се отразяват разочарованието и неговата болезнена свръхчувствителност. Подобна криза преживява и след 09.09.1944 година. Като изход от мрачните предчувствия и черни мисли Разцветников започва да пише за деца и през 30-те години на миналия век се отдава предимно на творчеството за деца. Издава няколко книги с гатанки, стихотворения, залъгалки и приказки. Става любимец на малките читатели.

Изявява се и като отличен преводач от старогръцки, френски и немски език. Широката култура, яркият поетически талант, неговата етичност и деликатност в отношенията правят Асен Разцветников една от най-значимите фигури в българската култура. Но по времето на политическа партизанщина и натрапване на литературната посредственост той е недооценен.

Кирил Назъров

СВЕТАТА НОЩ

Тиха нощ, свята нощ!

Спи покрит с пъстър пош   

младенец златокъдър и свят,   

а над него родители бдят.

Спи Ти, скъп младенец!

Тиха нощ, свята нощ!

Пръв овчар тъмнокож   

чу как вред над повя, планини  

чудна ангелска песен звъни:

Божий син се роди!

Тиха нощ, свята нощ!

Божий син, светъл вожд -  

твойта ясна усмивка в нощта 

ръси мир и любов над света.

О, Спасителю благ!

Йозеф Мор

Превод: Асен Разцветников

БУДИТЕЛИ - стихотворение на Любен Лалов

Поклон пред Вас, будители народни,

пазители на българският дух.

На Вас дължим години благотворни.

Събуждахте заспалият ни слух…

 

На Вас дължим слово, памет, вяра,

оцелели в трудност и беди,

че Вий рушихте иго черно,

нерадост, тъмнини…

 

Поклон пред Вас, будители достойни,

учители, апостоли, светци…

 

                               Любен Лалев, брой 4/2022

ДА СИ СПОМНИМ... ПЕТЪР ИЛИЕВ

 ПЕТЪР ИЛИЕВ е роден на 27 октомври 1927 г. в с. Згориград, Врачанско. Произхожда от бедно селско семейство. Висше образование завършва в гр. Свищов – „Стопански и социални науки“. Учредител е на З МС в родното си село, а като член на Областното ръководство на Младежката организация – Враца спомага за учредяването на множество младежки земеделски организации в областта. Тази си активна дейност продължава и след 1944 г., за което получава и своето наказание… След промените членува в БЗНС – Н. Петков и в Съюза на писателите земеделци от самото му учредяване.

СЪБУЖДАНЕ

Насреща гърми водопада
от снежните луди води
и чувствам, как дишат прохлада
планинските здрави гърди. 

Събуждат се сънни горите,
от дългия тягостен сън,
заслушани във висините,
ще звънне ли пролетен звън? 

Раздра се сребристата риза
и тих ясен ден затрептя,
и с радост огърлици наниза
от слънце, мечти и цветя.

                     Петър Илиев брой 4/2022

ДА СИ СПОМНИМ... ПЕТКО АТАНАСОВ

ПЕТКО АТАНАСОВ е роден на 1 октомври в с. Згалево, Плевенско. Произхожда от средно земеделско семейство. През 1960 г. завършва Ветеринарно-медицинския институт в гр. София.  Двадесет години е хорист в хор “Гусла” - София и е носител на златен медал за школувано пеене. След промените е член на БЗНС – Н. Петков и на Съюза на писателите земеделци в България още от учредяването му.

 

ПОВТОРЕНИЕ

 

Тече реката дълголетна

в своето русло все така.

След зима идва знойно лято,

след скърби идва радостта.

 

Часовникът ритмично чука,

отбройва дните, младостта…

До вчера бяхме дечурлига,

днес пленници на старостта.

 

От семето се ражда плод.

Плодът в утробата си крие семе.

Тъй в цикли всичко се променя -

години и живот, и време…

 

Играят багрите на залеза,

угасват слънчеви лъчи.

За кой ли път това повторно

ще срещат моите очи?

 

            Петко Атанасов

/31.03.1981 г., гр. Сливница/

брой 4/2022

23 СЕПТЕМВРИ 1947 - НОЩТА НА УЖАСА - документална статия-есе на Борис Цветанов

В ПАМЕТ НА НИКОЛА Д. ПЕТКОВ

/21 юли 1893 г. – 23 септември 1947 г./

Никола Петков по време на процеса

* * * 

Ще представя един текст на ужасите, пред който историите на Хичкок са детска игра. Още повече, че този текст отразява реални събития, твърде дълго скривани.

 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

 

ДЖЕЛАТИНЪТ (1922-1972)

 

Главен изпълнител на смъртните присъди в Софийския централен затвор в периода март 1945 - януари 1964. Името му не фигурира сред надзирателите и служителите в затвора.

Заплата и пенсия е получавал по куриер на ЦК на БКП.

Разговарял съм с жената, която му е носела парите, но макар години след смъртта му (обеси се през 1972 г.) тя отказа да говори за него. Сподели само, че е подписала клетвена декларация да не казва размера на сумата, която му е носила. Отначало го смятала за заслужил разузнавач, а когато научила истината, поискала да напусне. Партията не разрешила.

Познавах този човек, Джелатина, в края на живота му – през 1971-1972 г. Имахме много срещи, но само на девет от тях беше сравнително адекватен за смислен разговор. Разказваше и плачеше като малко дете. Нямам право да кажа името му. Причини много, но едната, за съжаление, е лична...

Беше 50 годишен, но приличаше на грохнал столетник – побелял, брадясал, прегърбен, едва се влачеше до магазина – да купи бутилките ракия и парче салам. Пиеше 24 часа в денонощието.

Първоначално, няколко години присъдите били обесване, после – с пистолет, по различни начини, като последните били изстрел от упор.

Осъденият се завързва до неподвижност на стол, а изпълнителят стреля в тила му.

Последната му екзекуция била над Иван-Асен Христов Георгиев, който бе жертва на последния инсцениран процес в социалистическа България; той не беше шпионин на ЦРУ. Куршумът, обаче, заседнал до половината в тила, Иван-Асен извикал: „Жив съм“. Главният прокурор Иван Вачков крещи: „Така си мислиш!“ , взема пистолета от Джелатина и изпразва целия пълнител в главата на осъдения.

Джелатинът едва не припадал. Напуска стаята за екзекуции и повече не стъпва в затвора.

 

БОЯН ГЕОРГИЕВ, с прякор МЕЧКАТА (1922-1972)

 

Роден в Кюстендилско, служител в милицията от 10 септември 1944 г.,  отначало в Кюстендил, но прославил се като особено груб и жесток в разправа с фашисти (?!), изтеглен в София, назначен за надзирател бияч в Централния затвор.

Висок два метра, як като бик, над 150 кила, умъртвил собственоръчно десетки затворници, предимно членове на БЗНС, с несмъртни присъди, някои дори още следствени. За него съм чувал, че когато убил първия затворник, понеже трябвало да подпише протокол, попитал какво да пише. Началникът му махнал с ръка и рекъл: „Абе, напиши една диагноза“. И Мечката написал „умрял от диагноза“.

Бил страшилище и за служителите в затвора.

Особено близък бил с полковник Иван Горинов, заместник началник на затвора, но на по-късен етап от времето на нашия разказ. Но, читателят трябва да знае, че той е вторият мъж на известната секретарка на Тодор Живков Ангелина Горинова. Тя също била негова втора съпруга; първата била балерина. Побойник и пияница, Иван Горинов лично умъртвил десетки земеделци. Но, сега да се върнем към Боян Мечката. Той убива по особено жесток начин жена си през 1971 г, После се жени за 20 години по-млада жена.

На следващата година е застрелян от български офицер, роднина на убитата му жена.

 

ДИМИТЪР СИРАКОВ, страдалец на БЗНС (1900-1992)

 

   От юни 1923 г., когато още е студент, до септември 1961 г. е в затвора. За кратко бил емигрант преди Девети септември. Да, в затвора е прекарал почти целия си живот. Опозиционен борец за свобода и справедливост – преди Девети септември и след Девети септември затворите и концлагерите не го пречупват.

По времето, за което разказвам, е бил в Централния софийски затвор, в наказателна килия, в съседство със смъртниците.

През 1990 г. се срещнахме (познавахме се от 1983 г., когато ми разказа, че бил последният човек, видял жив майор Асен Агов, за когото написах книга, в Пловдивския окръжен затвор, преди да го изведат от там и да го застрелят на улицата, близо до гарата.

През тази 1990-та, той, с ръка на сърцето си ми каза: „Борка, аз съм щастлив, че видях края на комунизма в България, но съм безкрайно по-щастлив, че по биологически причини няма да видя това, което идва с тия, новите, според които времето е тяхно!“…

 

НИКОЛА СТОЙКОВ, прокурор от Софийския областен съд.

 

Характеризират го като такъв, който денем мрази целия свят, а вечер намразва и себе си.

 

ПЕТЪР МИХАЙЛОВ, директор на затвора.

 

Кротък човек. След екзекуцията на Ни-кола Петков напуска длъжността.

Сменен е от Таско Тасков, който е негова противоположност, заради което е началник до 1970 г.

 

ДЕЙСТВИЕ ЕДИНСТВЕНО

 

В 0:25 часа на 23 септември Димитър Сираков е изведен от килията си за разпит.

Намирал се е в Седмо отделение, на втория етаж на затвора.

Там са килиите на осъдените на смърт и на тия, за които се предполага, че ще получат смъртна присъда.

Има и килии, наричани „наказателни“ за лица, които още са следствени.

В такава килия е бил Сираков.

Минавайки край килията на Никола Петков, вижда как от там излиза с голям чук Боян Мечката.

От чука капело кръв.

Сираков погледнал в килията. Никола Петков лежал по гръб, на пода, в средата. Главата разбита, зеят пресни дълбоки рани, още тече кръв.

Надзирателите заблъскали Сираков –да върви.

Боян Мечката щастлив съобщава „благата вест“ за смъртта на Никола Петков на прокурора Никола Стойков, който е там, за да оформи екзекуцията по закон.

Скарва се на убиеца, че е прекалил, на което Мечката отвръща, че чака обещаната бутилка водка „Смирноф“.

Стойков вика по тревога официалните лица – директорът, доктора Сами Йосифов, свещеника Христо Иванов.

Обикновено присъдите се изпълняват около 4-5 часа сутринта. Сега трябва да се бърза. Дори, от недоглеждане, в протокола е записано, че присъдата е изпълнена в 1:00 часа.

Единственото вярно нещо в него..  

Точно в 1 часа надзирателите донасят на Джелатина трупа на Никола Петков.

В Мечата дупка, както е наричан тогава тунелът за изпълнение на обесванията, все още са само прокурорът и началникът на затвора.

Джелатинът се обръща към Никола Стойков: „За какво съм ви, вие сте ми свършили работата“.

Стойков: „По протокол трябва да бъде обесен... Палач, пристъпете към изпълнението на задълженията си“.

С помощта на надзирателите, трупът е окачен на въжето.

Фалшивият протокол след малко е подписан.

 

ИНФОРМАЦИЯ ЗА РАЗМИСЪЛ

 

Когато разбойникът Митьо Ганев (1900-1925) е заловен на 22 юли 1925 година, според Закона за ликвидиране на разбой-ничеството е трябвало да бъде обесен.

Но разярените полицаи и преследвачи на бърза ръка му отрязали главата.

Прокурорът побеснял, защото по закон трябвало екзекуцията да бъде на публично място.

Наредил главата да бъде защита с тел за тялото.

Така, с пришита глава, трупът е окачен на бесилка на мегдана на с. Светлина, сега Димитровградско.

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ

 

Така официално е спазена процедурата по обесването на Никола Петко.

Във фалшивия протокол се отбелязва, че осъденият не е поискал последна дума... Последната гавра...

Без никакви угризения д-р Сами Йосифов подписва, че „лицето Никола Петков е престанало да живее“, а затворническият свещеник Христо Иванов, че осъденият е взел светото причастие, като самият той стоял до бесилката до края на живота му.

По протокол бил погребан.

Никакви близки не са видели трупа.

Гробът не е означен.

19 август 2022 г.

Борис Цветанов /12 декември 1944 г. - 13 септември 2022 г./

ВЕТРЕ - стихотворение на Стефан Стамов

Вей ми, ветре, мой любим разтушник

в дни на мъка търсена утеха.

Вей, довей ми, скитнико самотник,

песента от родните полета.

 

Пак е лято, вред жетвари жънат,

минеш ли, нивя да разлюлееш,

питай ги защо във жалби тънат,

песента им скръбна да довееш…

 

Знам, народа тежко е изстрадал,

но ти по-начесто обикаляй,

та когато скърбен и печален

клюмна морен – да ме разтушваш.

 

                   Стефан Стамов