четвъртък, 5 септември 2013 г.

ДЕМОКРАЦИЯТА, СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И ПЕЧАТА, СВОБОДАТА НА МИСЪЛТА И МЕЧТИТЕ - есе от АНА ВАСИЛЕВА

През изтеклите десетилетия, в които трябваше да стигнем до Социалистическия рай, ни подмамваха с какви ли не постижения, които неминуемо ни доближавали до построяването на Комунизма, което значи – до „земния рай”. От дългото очакване обезверени хората решиха, че е най-добре всеки сам за себе си да построи този рай, за сметка, разбира се, на тези, които вярват и чакат някаква справедливост. В бетоновия бункер на нашия живот премина полъх, чу се думата „перестройка”, заговори се за 56-то ПМС, от което се възползваха хора, непознаващи думите „справедливост” и „отговорност”. Алчността набираше скорост и сили, всеки искаше да е първи. В Рейкявик се срещнаха Рейгън и Горбачов и оттам огъня на камината като че ли затопли огромните ледници между двата свята, доминирани от САЩ и СССР. Разговорът им бе на четири очи – дали е имало в него загриженост за обикновените хора?
Годините се нижеха... и у нас уж всичко беше държавно, а се пръкваха и дейности с частен характер... Сега си обяснявам, че това са били онези, от които после се родиха големите банкери с големите частни банки, онези, които вече бяха изучили тънкостите на присвояването на стотинките на доверчивите хора и раздаването на милионите на „своите” хора... родиха се хотелиерите с веригите луксозни хотели, построени върху държавна земя, закупена за стотинки... крупните търговци във всички сфери на стопанския ни живот, които задушиха първородния вик на кварталните магазинчета... пръкнаха се от нищото фермери и арендатори, които без контрол и срещу закона обработваха хиляди, не... милиони декари „ничия” земя... и не плащаха нищо на собствениците й...
Промяната, чакана половин век дойде с мотото „Свобода на словото и печата”. Има ли нещо по-съблазнително от тези думи за народ, забравил, че е мислещо и говорещ същество? При това мото милионите се щураха с безсмислени усмивки и най-умното според тях бе да крещят до прегракване подадени им думи от самоизбрали се водачи.
„Партията е виновна за всичко” – дирижираха от микрофоните водачите, а обикновените, „ние”, от площадите, повтаряха подадените им думи – „Долу БКП”, „БКП е мафия”, „Червени боклуци”... Думи празни, думи опияняващи, кухи... Злобата, болката, разочарованието умело се насочваха към ПАРТИЯТА, като към живо същество. Партията – плътна завеса за всичко сторено, завеса, зад която играчите умело продължиха своята игра, набираха икономическа мощ... и се готвеха отново да поведат вярващите още в тях изстрадали хора.
До промяната всички се страхуваха да не попаднат в групата на т. нар. „ВРАГОВЕ” и сами се цензурираха... цензурирахме дори сънищата си – особено онези от нас, преминали през подземията на Държавна сигурност, през затвори и лагери.
След промяната народът се оказа омотан в паяжината на страха от ДОСИЕТАТА.
Преди промяната затъпявахме, затрупани от информация за високи успехи и благоденствие. След промяната се заговори за изнесени огромни суми държавни (т. е. народни) пари в чужбина, заговори се за връщането им, за търсене на отговорност от крадците с високи постове от бившия режим... Думи, думи, думи...
Последваха кръгове, групировки, орбити, борци-мафиоти, милиционери-мафиоти, наркодилъри-барони... разкош, раждащ бомби, разстрели, показни побои... Борба за власт и пари, алчност и жестокост, прикрити зад демонстрирана „грижа за народа”... по-точно – за „електората”...
Чуваме, отнякъде много далеч, че имаме и българи с будни умове, с умове на световно ниво... но са някъде там, далеч, другаде, където другите могат да ги използват...
А народът, обикновените милиони, вече не вярват, но още се надяват и чакат...
Чакат без мисъл - така, както са чакали почти пет столетия под турска власт, така, както са чакали почти пет десетилетия под комунистическа власт. И сега, уж свободни, не снемат оковите на очакването, взират се до болка и се надяват, че ще дочакат мига, в който да тръгнат след Данко, понесъл над главата си туптящото си сърце – да им свети... да осветява Пътя им...
Питам се – кога милионите ще осъзнаят, че всеки човек е Данко и осветява пътя си със своето сърце и от тази светлина ще зависи какъв е Пътят.

... Пътят, по който ще тръгне нашата държава, пътят, който ще ни отведе до един слънчев, топъл и подреден свят, или в непрогледната тъма на тресавището...

Ана Василева, 
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 5(11), година ІІ, септември-октомври 2013 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар