КОПНЕЖ
Земя, душата ми с душата ти се слива
със твоя смях, със твоя плач.
По всеки път очи към теб извива
и моли се за всеки сторен грях.
Как вглежда се в натегналите круши,
във светналите гроздови зърна!
О, див копнеж, във тях сърце да сгуши
и кротко да заспи като сърна.
И вятър да я милва с пръсти меки,
роса да я роси във утринта,
та светнала – по друми и пътеки –
на хората да дава светлина.
Да няма на брега прострени птици,
ни кашалоти с плачещи очи.
Сълзи да няма в детските зеници,
космични дупки, палещи лъчи!...
Пенко Керемидчиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар