ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ - ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ, ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

 

130 ГОДИНИ ОТ ФИЗИЧЕСКОТО ОТСЪСТВИЕ И 198 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКО  (1827 – 1895)

 

ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ, ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

 

Негови съвременници, историци и критици наричат 60-те години на Възраждането „периода на Славейков“. Само творчеството му е толкова огромно по идеи и жанрове, че не може да се вмести в една епоха. Той е поет-родолюбец, поет-гражданин, поетичен художник  на пейзажни стихове в които красотата на българската природа е осветлена от възторжени синовни чувства. Пише и превежда нежни любовни песни. Твори остроумни епиграми, басни наситени с мъдрост и поуки, стихотворения за деца... Събира народно творчество…

Иван Вазов, говори с дълбока почит за него: „Едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моят учител. Най-важният период на  нашата история – периодът на борбата  ни за духовно освобождение – беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име. Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване… душа упорита, желязна, родена за борба.. Славейков пренесе като твърд гранит всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко слово…“

Петко Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново в семейството на Рачо Казанджията. Неговата майка умира при раждането, а той е спасен по чудо. Неговият произход са народните български дълбини. Негови учители са животът, народните песни и мъдрости, самоук, а високите постижения в неговият творчески път са показател не само за неговата силна воля, жизненост и дарование, но и за неизчерпаемите духовни сили на българския народ, способни да съхранят творческата си мъдрост и мощ през годините на робство и исторически несгоди, и изпитания.

Целият живот на Славейков е белязан със всеотдайно служене на народа. Още като юноша, 16-се годишен става учител. Още като юноша, по свой начин, подема борба с Търновския  гръцки владика, иронизирайки го чрез песен. 

Непокорният даскал, бъдещ баща на осем деца, е пъден – от място на място. Негови синове са политиците  Иван и Христо Славейкови, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.  Град Трявна ще помни неговото по-дълго присъствие там.  Когато през 1864 г. се установява  в Цариград вече е утвърдено име в църковното движение за независима Българска църква и в Българската Възрожденска литература.

В Цариград неговата дейност е многостранна:  редактор е на вестници, между който в. „Македония“ (1866 – 1872 г.); журналист, литературен критик, поет, публицист, печатар, учител… Там за  около десет години е редактор на осем вестника, автор и преводач на около осемдесет книги. В знак на уважение, неговите съвременници се обръщат към него с „Дядо Славейков“, а той е само на 33-ри години.

Той е основоположник на българската възрожденска публицистика, на българската детска литература и ярък представител на възрожденската ни литература. Първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“ издава през 1852 г. Негов е първият хумористичен вестник „Гайда“, списанието за деца „Пчелица“, списанието за жени „Ружица“… Той е  автор и преводач на басни. Превежда Езоповите басни и др. Превежда Библията… Върхът на авторският му гений е поемата „Изворът на Белоногата“, по народно предание.

Славейков вярва в мирната легална борба, но през време на Априлското въстание е арестуван и хвърлен в турските зандани. По време на Освободителната война пак е сред народа. Възторжено посреща руските войски и  организира българска съгледваческа мрежа в тяхна помощ и лично ги повежда по проходи и пътеки. Тогава създава прочувствената ода “Кат Русия няма втора тъй могъща на света!”, израз на народната любов и благодарност към братския руски народ подкрепил петвековният копнеж на българите за свобода..

След Освобождението е член на Учредителното събрание, народен представител, председател на Народното събрание, министър на просветата, министър на външните работи, един от водачите на Либералната партия. Съединението през 1885 г., което  имперска Русия не признава, го сварва болен и уморен, но неговият авторитет е нужен на българката нация и държава и той приема да е подкомисар в Пловдив до признаването на съединението от Европа. Макар и не съгласен с водената от Стефан Стамболов  политика на откъсване от натрапеното влияние на Руската империя, той едва ли би разбрал смисъла на жестокото убийство на Стефан Стамболов, посечен на улицата на 3 юли 1895 г., като председател на Народното събрание, наричан от фанатизирани русофили  диктатор. Този родолюбив и миролюбив Човек едва ли си е представял така разправата с политическият противник, както и апетитите на една имперска държава… В същата година и месец, от убийството на Стамболов, Славейков умира в София, в малката си къща, която шеговито я наричат Парламент, защото винаги е била пълна с хора.  Тя се е намирала  на източния край на днешния столичен площад, наречен на неговото име.

Маргарита Дукова                  

ПРОСТОРЪТ НА МЕЧТИТЕ - стихотворение на Кирил Божинов

Катурна се Берлинската стена,

на милиони слънцето отнела,

а още няма в нашата страна

очакваната светлина в тунела.

 

Как искам да загърбим злите дни

и да започнем всичко от начало,

тъй както пролет дървеса, треви

забравят ледените зимни хали.

 

Но раните в душите ни кървят,

нанесени в сезонните обрати,

когато всеки стъпкан бе ни брат

и всеки без вина убит – побратим.

 

Издънки, на презрени светила

от нощите на лагерите страшни,

докопали се стръвно до властта

превръщат ни в добичета домашни.

 

И трябва дръзко, българино млад,

очите си широко да отворим,

и сложим край на този маскарад

засенчил на мечтите ни простора.

 

Кирил Божинов

НЕНАДМИНАТ МАЙСТОР НА РАЗКАЗА - 145 години от рождението на Йордан Йовков

145 години от рождението на Йордан Йовков

НЕНАДМИНАТ МАЙСТОР НА РАЗКАЗА

Йордан Йовков е недостижимият майстор на разказа в цялата българска литература.     

Роден е на 9 ноември 1880 година в с. Жеравна. Той е петото дете на Стефан Йовков и Пена Бойчова . Детските и юношеските му години преминават в родното място. Учи в Жеравна, в Котел и в София. Учителят по литература му предсказва бъдеще на писател.

Завършва Школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си публикува своите първи творба – стихотворения, а по късно – публицистика  и разкази.

Есента на 1904 година Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран.

След края на войните настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в гр. Добрич. След като Добруджа е дадена  на Румъния, той минава нелегално границата и се установява във Варна.  Учител е във Варненската мъжка гимназия до есента на 1920 година, когато единодушно е избран за член на Съюза на писателите.

Заема различни длъжности в Министерство на външните работи.

Годините, прекарани по фронтовете войните, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. В прозата му няма ожесточение, жестоки убийства, викове на омраза... Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два негови тома „Разкази“.  Той утвърждава трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.

В творбите си Йордан Йовков изследва темите за нравствените човешки стойности, за любовта, войната, патриотизма, красотата, трудностите на селския живот… Неговите произведения се отличават с ярки описания, дълбока психологическа проницателност и разбиране на човешката природа. Най-известните му сборници с разкази „Песента на колелетата“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“ и други се считат за шедьоври на българската литература. Сред най-забележителните му творби са „По жицата“, „Албена“, „Шибил“, „Земляци“. Те пленяват читателя с трогателните образи, със силата на българския дух и универсалните теми.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През септември 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Оттам на 30 септември изпраща последното си писмо до съпругата си Деспина Йовкова. Поради влошеното му състояние на 11 октомври е откаран в Пловдив и на 14 октомври е опериран по спешност в Католическата болница. Откриват рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние.

На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в мащабен израз на народна любов и признателност.

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков. Около 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни произведения – на над 37 езика.

Йовковите творби изграждат един  привлекателен, интересен свят. Те имат специфично своя неповторима атмосфера. Това е атмосферата на времето, което Йовков изобразява  с неподражаемо художествено майсторство.  

 

ЛЗЗ