170 години от рождението на Иван Вазов – 27 юни 1850 г. – 22
септември 1921 г.
НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ
През 1920 г.
по инициатива на министър-председателя Александър Стамболийски земеделското
правителство организира грандиозно
честване на 70-годишния рожден ден и 50-годишната литературна дейност на Иван Вазов. Цяла България обгръща народния поет с обичта и почитта
си…
Само след
една година Вазов напуска белия свят.
А дотогава
той е изпитал и сладостта на признанието и горчилката на подценяването и
обидата.
Важното е, че
още приживе народът му дава най-високото звание – народен поет и патриарх на
българската литература. Той е заслужил признанието с това, че произведенията му
имат неотразимо влияние и достигат до сърцето на всеки българин. Очарованието
на безсмъртното му творчество иде от силната чувствителност, острата
наблюдателност и епичният замах, с които претворява народните съдбини. В
продължение на половин век Вазов откликва талантливо на всяко събитие от
българската действителност. Той е вдъхновен художествен летописец на съдбовните
за народа ни събития. А това е един важен период от националната история – от
Българското възраждане до преодоляването на националната катастрофа след
Първата световна война.
Иван Вазов успя
да издигне нашата художествена словесност, националният ни дух до висотите на
европейската литература. И то във всички жанрове – поезия, проза, драматургия,
литература за деца, публицистика… Истински национален епос!
Неизчерпаем
извор на вдъхновение, теми, идеи и образи за него са Родината и народът. Цялото
му творчество е безценна съкровищница на българската душевност, на националните
добродетели, на безсмъртния народен дух.
Както
всички големи творци, така и авторът на „Под игото“, „Епопея на забравените“,
„Немили-недраги“ и още редица безсмъртни
творби е имал и все още има своите отрицатели. Но те само са допринесли за още
по-голямото извисяване на исполина на българската литература. Хвален и хулен,
въздиган и подценяван, Олимпиецът си остава недостижим в българската
литература. Защото е поставил темелите и
е въздигнал най-високият ѝ връх.
А що се отнася до отрицателите му, те вършат
това светотатство с надеждицата, че щом се осмеляват да отричат Вазов, значи и
те са нещичко. Уви… такава е същността на българина-бездарник. Той не може да
не мрази.
За разлика
от тях Вазов е обичал. Най-силно – малката земя, наречена България! Обиколил я
е цялата пеша и на кон, за да я възпее със силата на могъщия си талант.
Претворил е с обич и вдъхновение българина, родната природа, националната
съдба…
Разбира се,
че е имал и своите сърдечни трепети. Обичал е нежно и силно няколко жени. Е,
около интимния му живот битуват и лъжовни митове. Но искрените му любови са
истински. Още ненавършил второто си десетилетие се влюбва в съседката в Сопот
Катерина/Рина/, чийто съпруг се запилял по Влашко. След двегодишна тайна обич
набира смелост - споделя ѝ чувствата си.
Отговорът ѝ го окриля: „Иванчо, като ме обичаш ти, и аз ще те обичам…“ Следва
бурна любов. Има още няколко дълбоко емоционални преживявания. Страстна е
връзката му с покръстената ханъма Параскева/Пеша/ от Берковица, чийто съпруг –
турски бей - пиян паднал в една река и се удавил. На чувствената си пловдивска
любов Пелагия посвещава поемата „В царството на самодивите“. Четиридесетгодишен
се оженва за Атина Болярка, скоро обаче бракът им се разпада. Но Атина не
позволява да бъде разтрогнат официално и тормози за пари поета до края на дните
му. Голямата и най-продължителна любов –приятелство на Вазов е с писателката
Евгения Марс, на която посвещава цикъл от стихосбирката си „Люлека ми
замириса“.
Дошъл на белия свят точно навреме, за да обезсмърти едни от най-важните моменти в националната ни история, Иван Вазов си отива от белия свят също навреме – когато бе завършил своето велико дело. И когато щеше да бъде извършено едно от най-жестоките покушения – кървавият преврат срещу едно от най-успешните правителства в българската история.
Кирил Назъров
Няма коментари:
Публикуване на коментар