Скреж покри дърветата.
Уморени заспаха.
Сняг заваля
и съвсем побеляха.
Някога тичах
под тях –
бях
с кучето си - лай и смях...
Днес съм сама.
Скреж покрива лицето ми –
снежинките стават сълзи...
Сълзите замръзват –
като сърцето ми.
Заскрежена
и жадна съм,
осланена...
Сляпа капка -
вървя между преспите
и брезите –
бяла съм,
сливам се
с тях.
Затварям очи.
А снегът все вали и вали...
Както преди –
когато превръщахме
скрежа в звезди...
Надежда Цанева
брой 4/2022
Няма коментари:
Публикуване на коментар