Изморявам се вече, че старост нерада настава.
Пък и болести идват, неволи и грижи различни.
Все по-често
сърцето ми в пулса си слаб се забавя.
Изморявам се много. Изчезват и чувства лирични.
А още душата ми селска за къра е жадна
и до края си близък аз искам така да живея:
предпочитам на някоя нива след време да падна,
вместо в стая без слънце и вятър безмълвно да тлея…
Андрей Василев
България погива в разнобой,
разруха, съсипия, хайдуклук.
Ела, немилнико, народе мой,
и гневно удари с юмрук: „Дотук!”
Че ножът е до кокала опрял,
мержеят в здрача глад и зинал гроб,
а ти си безпротестно замълчал,
като забравен стародавен роб.
И ако искаш по-честити дни
и слънцето по-ярко да сияй,
ти клюмналата си глава вдигни
и път на древната си сила дай!
Не чакай, не бездействай, не мълчи,
а със безстрашни ботевски очи
разгъвай орловите си крила!
Народе мой, на себе си ела!
бр. 2/2025
Ред години ти оплакваш,
твойта клета орисия,
ред години ти очакваш,
да настане управия.
Ред години се надяваш,
край да дойде на теглото
и с надежда лягаш – ставаш
с надежда в доброто.
Но не иде, не настава
край на твойте мъки тежки,
всеки граби, отминава
и не вижда сълзи жешки.
И не вижда, че живееш
ти във тежка немотия,
и не вижда, че чернееш
ти отново във робия.
Не, стресни се – срамота е,
дни горчиви да оплакваш –
и от Бога грехота е,
чужда помощ да очакваш.
Много земеделци почетоха паметта на вдъхновителя
и основател на Земеделското движение Цанко Церковски в местността Славееви гори
в Бяла черква.
На събитието, организирано от Обединени земеделци и
кметството на Бяла черква, присъстваха зам.-кметът на община Павликени Албена
Петрова, председателят на общинския съвет в Павликени Венцислав Георгиев,
кметът на града Георги Терзиев, доц. Людмила Лозанова, Паулина Христова, Пею
Караколев и Красимир Вълев от националното ръководство на ПП Обединени
земеделци, земеделци от региона, от Варна, София, Банкя, Пазарджик, Пещера,
Брацигово, симпатизанти и граждани.
Съборът по традиция откри доайенът на ПП Обединени
земеделци и председател на организацията в Бяла Черква Живка Танчева. Тя
изтъкна, че делото на Цанко Церковски е непреходно. Обществено-политическият му
път и неговото творчество ще служат за пример и на нашите потомци, заяви в
емоционална реч тя.
Ето думи от словото на Георги Ташев, председател на ПП
Обединени земеделци:
„Миналата година се навършиха 125 години от създаването
на най-българската организация, чийто основоположник е Цанко Церковски.
Неговото ВЪЗВАНИЕ се превръща в знаме, което събира българските селяни, когато
България е млада държава, на едва 20 години.
Няма друга политическа партия в националната ни история,
която да е възникнала така спонтанно от недрата на народа, която да не е
привнесена отвън, учредена тайно и съзаклятнически. Няма друга, която през
годините да е отстоявала последователно едни и същи идеи и принципи – валидни и
в XXI век. И да е защитавала интересите на земеделските производители. Няма
друга, която да е дала толкова жертви, гонена, забранявана, осъждана и убивана“
– изтъкна в словото си председателят на Обединени земеделци Георги Ташев.
По традиция събитието завърши с изпълнение на стихове и
песни по текстове на Цанко Церковски от деца от Бяла черква. Венци и цветя пред
белокаменния паметник на Цанко Церковски поднесоха от националното ръководство
на ПП Обединени земеделци, от областната съюзна организация Варна, от
организациите в София и Банкя, от земеделците в Пещера и Брацигово, от община
Павликени, ПГАТ „Цанко Церковски“ и други.
ЛЗЗ
Сергей Румянцев (05.09.1896 - 27.04.1925)
На грижата несретен, беден син
оставих те, о, родно село, с мъка
и в пазвата на тъжната разлъка
по теб тъгувам морен и самин.
Тъгувам аз сред болка и нерадост
по твоите заченати поля,
където волно мойта волна младост
на свойте златни люлки ме люля.
Тъгувам аз по твойта равнина,
де златна нива златен клас налива
сред люлката свещено мълчалива
на своята свещена тишина.
И все така те помня, мое село:
ти тулиш се в мълчание и сън,
и слънцето, коси над теб разплело,
целува те със своя златен звън.
И ти се къпеш в глъхналия вир
на своята предвечна самотия,
загледано в небесния ефир,
към който мудно синкав дим се вие.
И все така смълчано аз те помня
във своите нерадостни мечти
и в дни на скръб душата ми бездомна
към тебе се възнася и мълчи.
И винаги, помръкнал от печали -
в студените прегръдки на града -
тъгувам аз по дните отлетяли
далеч от теб - в нерадост и беда!
И искам аз отново да се върна,
и цял живот на тебе да отдам,
нерадостната майка да прегърна
и своята нерадост да й дам.
И аз ще дойда пак при свойте братя,
ще дойда аз - несретен и самин:
стопли ме ти във своите обятия,
кат бедна майка бедния си син!
бр. 2/2025
Стихия вие, блъска сняг в стъклата,
вилнее в ледената нощ сърдито.
А в мрака като пряспа страховита
небето висне ниско над земята.
Навън от студ дърво и камък стенат,
но в стаята огнището ме гали.
За кой ли път в такава зимна хала
уют ми дава къщата рождена?
От огъня й въглен жив ще взема,
където и да ида в мен да грее.
А върна ли се някой ден при нея,
тя с майчина любов ще ме приеме.
Димитър
Южнянин,
бр. 2/2025
Крача из полето,
сред ливадна шир.
Тръпне ми сърцето,
във роса и мир...
Чуй, свистят косите –
гърчат се тела!
След откос тревите,
свеждат си чела!
Птици са запели
песен за любов –
в ранните предели
сеят благослов!
Китната ливада
там край върбалак,
като булка млада
се усмихва пак!
А косите пеят
в пъргави ръце -
труд благоговеят
и добро сърце!
Таз картина ранна –
песенно звучи...
О, природна манна –
легна ми в очи!
Стоян Михайлов, бр. 2/2025
