...
Ризата му кирлива, а всичко било му по вода.
...
С лакти се бори, но колене охлузи.
...
Водя монолог със себе си – вътрешният ми глас мълчи.
...
Въздух под налягане е, а тежест си придава.
...
Главата му олися не само на косми, но и на мисли.
...
Не бъди състрадателен – от слабостта ти се възползват.
...
Мястото си знаеш, но друг на него седнал.
...
Тоя дето духа не пълни паницата.
Павлина Петкова, брой 2/2025
В тъги, в неволи младост минува,
кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памет често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи свети, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят найде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша с вяра:
млъчи, моли се, кога те бият
кожата ти да одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм азе“
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещени конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Христо Ботев
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри“
Днес сирените вият.
И мълчим – минута време… Животът замира – дори пътното движение спира.
И всички мълчим – нали това най-добре умеем да правим.
След сирените ще дойде парадът…
Ще маршируват –
строени в редици войници –
пред висшите политици.
А те тържествено ще гледат някъде през камерите, които ги снимат…
Уж през времето,
уж към вечността –
те, най-временните.
На ред е тържествената проверка, която ще установи липсата на „геройски загиналите за свободата и независимостта на България“ (нали и техен ден е днес)… Но, „геройски загиналите“ – за каквито и да било идеали, отдавна липсват.
Ще дойде и зарята… Нали е празник.
Площадите ще заприличат на дворове, огрени от фойерверките за рождения ден на местните новобогаташи…
И гражданите ще празнуват – хубавото време, идващото лято, гълчавата наоколо.
И никой няма да си спомня Ботев – нито как е живял, нито за какво е умрял; нито словото му.
Защото, ако помним Ботев; ако помним поезията на Ботев – светът ни щеше да е различен.
редакционен коментар на сп. "Картини с думи и багри"
„Приказният град гора“ на един от най-обичаните и четени класици на детската литература у нас Кирил Назъров е първата книжка за деца на издателство gabriell-e-lit.
Щастливи сме, че нашият приятел и редовен автор и гост редактор в сп. „Картини с думи и багри“ се довери на издателството за поредната си среща с малките читатели! Красиво илюстрирана от приятели-художници на автора, книжката излиза в началото на май 2025 г. като печатно издание с корица на Пламен Петров, художествен дизайн на Нина Христова и с консултант проф. Костадин Динчев.
Пъстрее гората –
вълшебна отколе,
очаква децата
и есен, и лято,
и зима, и пролет.
В гората безкрайна
таят се, деца,
незнайни и знайни
прекрасни, омайни
безброй чудеса.
Сърничката плаха
потропва с копита,
за поздрав ви маха
и птица с крилата
от клонка извита…
Личат из ровинки
еленови стъпки,
блестят боровинки,
алеят малинки,
белеят се гъбки…
Цветенца красиви
и ягоди диви
подобно звезди
изгряват свенливи
край бистри води.
В гората вървете
без страх и умора,
че те – зверовете,
че те – враговете
се плашат от хора.
Ухае на сладост,
подухва зефира…
И детската радост,
и вечната младост
в гората извират!
Заран грейне ли зората,
радостта ми е голяма.
На разходка из гората
тръгваме със мама двама.
-Слушай славеите, мамо,
колко сладко пеят само!
За кого ли пеят те?
-Пеят те за теб, дете!
-Пейте, славеи любими,
пейте сладкопойни птички!
Вредом по света да има
песни прелестни за всички!
Денем, вечер, призори
ще го чуеш из гори…
Не е знатен хубавец,
но е най-добър певец!
-Отгатни, за смях не ставай?
-Птичката се казва /С…/!
Цвета на главата все ми пей:
-Тате, улови ми чичопей!
Сутрин-вечер сладко да ми пее,
с чичопей се весело живее!
Колко труд се иска:
скрих капана
сред гората близка
и го хванах!
Цветето от радост като писна!
Настани го в клетка писана.
Но затворен в нея
спря да пее Чичопеят.
Не помогнаха молби цял ден…
Но на Цвета туй помогна, тя разбра:
Чичопей не пее щом е в плен
и далече от любимата гора!
Щом го пусна тя,
Птичето далече отлетя
и запя…
В простора синкав се издигаш,
в широки кръгове се рееш.
Дори до облаците стигаш,
от ярките лъчи сребрееш.
А привечер, летецо смел,
ти пак се спускаш в планината.
Мечтая като теб, орел,
да покорявам висината!
На риба той прилича,
но вода не го привлича,
не диша със хриле.
Лети високо със криле
над балкан, море, поле…?
/теломаС/
В приказния горски град
броди страшен звяр зъбат.
Зъби трака, вредом тича…
Вълк свиреп се той нарича.
-Аууууу – страхотно вие!
Но не се плашете вие!
Вярно, има зло сърце,
все му се яде месце,
ала ще яде тояга,
ако вдън гори не бяга!
Кирил Назъров
илюстрации – художници, приятели на поета
из „Приказният град гора“, Кирил Назъров, изд. gabriell-e-lit, С., 2025
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри"
Звездите бледнеят в небесната твърд,
зловещо поглежда студена луна,
и тръпне сърцето пред близката смърт:
война.
И воини морни запират край друма,
люлени от полска света тишина,
и мълком повтарят тревожната дума:
война.
В съня си те виждат, о, сладка измама,
че стигат честити честита страна,
где всички живеят безбурно, где няма
война.
Но мразната есенна вечер отвява
безшумно сънят им, и лиха вълна
от скръб безутешна умът заслепява:
война.
Над тях небесата през сълзи отвиват
здраченото було на ледната луна,
и в ужас надвиснал злокобно се сливат,
и есен, и смърт, и война.
Моите спомени,
птици в
нощта,
скитат
бездомни,
скитат
унесени,
вън от
света.
Моите песни,
скитат без
път,
блесват
нечути
в скръбната
есен – и
пак
замълчат.
Моята лютня,
писък в
нощта,
стене
прокудена
и
безприютна
вън от
света.
.
Във всяка битка, в която влизаш, знамето на честта трябва да
се вее свободно.
.
Клоуните във властта разсмиват себе си, но разплакват народа
с комедията, която разиграват, а народът плаща цената на трагедията.
.
Когато изкачиш върха на желанията си ще разбереш, че
хоризонтът има нови върхове.
.
Когато сам си замесиш хляба, той ухае на топлина и уют, а
полученият на готово ти дава само ситост.
.
Когато подадеш ръка на враг, трябва да си готов да я дръпнеш
навреме.
.
Поклонът отваря врати, но прекаленото навеждане пречи да се
види пътя.
.
Ако истината си отвори очите, илюзии-те ще я ослепят.
Мая Цекова,
бр. 2/2025
*
Когато всичко е наред, човек показва индивидуалността си, а
когато не е – показва характера си.
*
Да изкатериш стената на собствената си арогантност си е
истинска утопия.
*
Достойнството няма цена.
*
Нещата, които не зависят от нас, ни правят това, което сме.
*
Най-хубавите подаръци нямат опаковки, те са моментите, които
запазваме в душата си.
*
Искаме светът да вижда собствената ни представа за нас.
Христилия Кулева,
брой 2/2025
Ще дойде ден на светли тържества!
Ще дойде ден – та наште божества,
на прада и на благост божествата,
ще зацаруват в наший беден край,
де злобно кръв пролива брат на брата,
де сълзи и стенанья нямат край!
Но дотогава си крепи духът,
не падай малодушно в своя път!
Налегнат ли го скърби, теготи –
той твърд е и кат смърт студен;
случайна радост ли го посети –
глава оборва натъжен.
Незнайна тма пленила е духът –
отраден лъч тя няма там да пусне –
и той унил ще мине по светът,
без сълзи на очи, без смях на устни.
