ЗАРЕЗАН
Заспали се гушат лозята
под снежната бяла покривка.
По стар обичай от селата
при тях са дошли на разпивка.
Със бъклици вино и глъчка
усмихнати идат стопани
и всеки зарязва по пръчка,
полива я с вино от лани.
Оглежда главините стари
с надежда “Мискет” и “Болгар”
да пусне по-дълги ластари,
богат да е божия дар.
И кръшно хоро се извива,
а виното руйно се лее.
Макар че все още е зима,
наоколо всичко се смее.
Иван Белослатински
165 години от рождението на СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ
ТАЛАНТЛИВ ПОЕТ, ВИДЕН
ОБЩЕСТВЕН ДЕЕЦ…
Роден е на 7 януари 1856 г. в гр. Елена и е
потомък на стар възрожденски просветен род. Учи в Търново, през 1872 година
завършва френския султански лицей в Цариград, а по-късно – право във Франция.
След 1878 година Стоян Михайловски работи
като адвокат и съдия в Свищов, след което става главен секретар на Министерството на правосъдието.
Избиран е за депутат в няколко народни
събрания.
Литературното творчеството на Михайловски е
многообразно – пише стихове, басни, епиграми, афоризми, драми,
публицистика. Измежду най-популярните му книги са: „Сцени от парламентарния живот
в България“. 1884, “ Поема на злото“. 1889, 1939, 1943- сатири. „Нашите писачи
и газетари“. 1893, „Философически и сатирически сонети“. 1895, „По прекия друм“-
бележки и размишления. 1901, „Пробуда и възход“. 1902, „Източни легенди“. 1904,
„Днес чук, утре наковалня“. 1905, „От развала към провала“. „Диалогизирани
очерки“. 1905 и други.
Стоян Михайловски изобличава остро недъзите
на обществено-политическата действителност у нас след Освобождението.
Автор е на стихотворението „Кирил и
Методий“, което се превръща в училищен химн, след като Панайот Пипков създава
музиката за него.
ЛЗЗ
Орел и охлюв
/Басня/
На върха на една липа
Всрeд Стара Планина
Орелът съгледал гадинка нищожна,
Гърбата,
Рогата,
По-мръсна от зъмята,
От дявола по грозна...!
— Какво ли е туй нещо тука?
Извикал Царьт на въздуха;
На естеството,
Животец в една чурупка,
Подвижна кратунка,
Гневът, или смехът на Божеството . . .
Кажи А, виждам, охлюв! . . Игралото
ми, жалко ти творенье,
Как се покачи тъй високо ?
— С пълзенье! —
Извика
Рогатата гадинка.
Стоян
Михайловски
170 години от рождението на Захари Стоянов
ВИДЕН РЕВОЛЮЦИОНЕР, ПИСАТЕЛ И ДЪРЖАВНИК
Роден е през ноември 1850 г. в семейството
на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Истинското му име е
Джендьо. Израства като овчарче. Учи в църковното и класното училище в родното
си село.
Отново е овчар, след което заминава за
Русе и там постъпва на работа при един шивач, за да си изкарва прехраната.
Именно там става член на Русенския
революционен комитет на ВРО (1871 - 1872).
Той е един от ръководителите на IV-ти
Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). След
потушаването на въстанието няколко дни са скита из Стара планина и след
предателство е заловен край с. Терзийското, Троянско. Местят го последователно
в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и
Новозагорския затвор, откъдето го пращат в Пловдив. Принудително е изпратен в
с. Медвен, откъдето бяга в освободения Търново (1877).
След
Освобождението работи в съда в Търново - първо в Окръжния, а после става
секретар на Апелационния съд. За кратко работи като съдебен следовател в
окръжния съд в Русе (1881). Заминава за Пловдив, където е служител в Дирекцията
на правосъдието на Източна Румелия (1882 - 1885).
Захари Стоянов е един от основните дейци
за Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Най-значимото му творческо дело е книгата
„Записки по българските въстания". Книгата, която дава най-точна представа
за славната априлска епопея.
На 2 септември 1889 г. във
френския хотел "Сюиз" умира Захарий Стоянов. Тогава той е само на 39
години. Смъртта му и до днес остава загадка, въпреки лекарското заключение -
преплитане на червата. Направена е аутопсия със заключението, че е получил
"стомашна перфорация с последвал дифузен перитонит".
Така или иначе, смъртта на
Захарий Стоянов е тежка загуба за българската общественост, политика и
книжнина. Талантливият автор на "Записките" оставя ярка следа в
нашата история.
ОРИС
Ще свърши нейде моят стръмен път,
по който трудно изтерзан
вървях.
Дано е в някой топъл селски
кът,
където волен тичах и играх.
Венеца с кръста сам си нося
аз.
Дълбоко чувствам злата
орисия.
Но срещу Бога не отправям
глас,
че всяко зло е людска
направия.
Обичам селската сънлива
тишина,
в която чувам детските си
стъпки,
в която чезне всякаква
вина
и ме побиват животворни
тръпки.
Обичам утринните часове,
измити с елексира на росата
и бодрите селяшкигласове.
И песенния съсек на косата.
Обичам вечерите луннобели
и песните на гривек-единак.
И аромата на житата зрели!
И повея на стария дъбак.
Дано да свърши в топъл селски
кът
на мойта тъжна орисия краят.
Дали ще ме осъжда пак светът,
не искам вече нищичко да
зная.
Илия Василев
125 години от рождението на Йордан Ковачев
ПОЕТ, ЮРИСТ, ЗЕМЕДЕЛСКИ ДЕЕЦ…
Роден е в Пещера на 18.Х.1895 г. Баща му е от гр. Белица, Разложко,
преселил се в Пещера, където работи като съдия. Йордан завършва основно
образование в Пещера, гимназиално в Пловдив и Юридическия факултет на СУ.
Отрано е закърмен с идеите на Лев Толстой за хуманизъм и демокрация.
Отрано приема и идеите на БЗНС, а по-късно става изтъкнат деец на
земеделската организация..
Като кандидат на БЗНС е избран за народен представител в Шестото велико
народно събрание, в което държи смели речи срещу диктаторската политика на
комунистите.
Той
е адвокат-защитник по процеса на лидера на Обединената опозиция в VI ВНС –
Никола Петков, и другарите му през 1947 г. След процеса и екзекуцията на
Петков, Йордан Ковачев е арестуван на
1.ХI.1947 и след жестока „разработка“ в ДС – Пловдив е изпратен в концлагера
„Куциян“, откъдето е освободен след 6 месеца на 1.V.1948 г. със силно разклатено
здраве!
В
Белене, на остров Персин е въдворяван през 1951-2 и през 1957-8 години. На
19.ХII.1958 г. за трети и последен път е освободен от концлагера Белене, но с
невъзвратимо увредено здраве.
Земеделският
лидер Димитър Гичев казва по адрес на
Ковачев: „Ако Йордан живееше в държава наполовина
голяма колкото Индия, щеше да бъде четири пъти по-популярен от Ганди, защото
индиецът бе мистик и агностик, а Ковачев е сангвиник.“
.
Връх на признанието на енциклопедичната личност и значимост на Йордан
Ковачев в областта на литературата е отправената покана за участието му в Ясна
поляна по повод честването на 132-ата годишнина от рождението на Толстой,
където българинът произнася на руски език приветственото слово при откриване на
тържеството.
Йордан Ковачев е автор на талантливи стихове, разкази, драми, преводи и
статии. Той остави за поколенията три стихосбирки, два сборника с разкази, две
пиеси, както и много преводи от руски и френски език!
Ето
последния куплет на стихотворението „Тракийският орел“, което известният
български поет и общественик Йосиф Петров е сътворил и запечатал в паметта си
по време на престоя на двамата творци в концлагера Белене:
„Злодеи вероломни
покри вековен срам.
А Пловдив теб ще помни
премъдър и голям!“
140 години от рождението на ЙОРДАН ЙОВКОВ
В НЕОБЯТНИЯ СВЯТ НА ВЪЛШЕБНИКА НА БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА
Той е един от най-добрите белетристи в
нашата литература. Според мен – издигна най-високия художествен връх в
българската проза. Ненадминат майстор на разказа.
Неговото вълшебно художествено слово ни е
запленило още от детско-юношеските години. Неговите незабравими герои ни
съпътстват през всичките ни земни дни - Албена, Боряна, Василена, Нона, Шибил,
Люцкан, Индже, Моканина… И още много обаятелни, романтични и трагични образи ни
запленяват с чистата си нравственост, с патриархалния морал, с добротата и
духовната си извисеност, с душевната си и физическа красота.
Творчеството на Йовков е едно безкрайно
пътуване към неизбродния свят на човечността, красотата, болката... То е богато
на теми и идеи: войната и мирът, доброто и злото, щастието и нещастието,
красотата и грозотата, вечното и преходното, смисълът и безсмислието в човешкия
живот… Тези вечни теми Йовков успява да възвиси със своите художествени
прозрения за националния характер, за човека и битието, с всестранния обхват на
пълноводието на живота.
Йордан Йовков е роден на 09.11.1880 г. в с.
Жеравна, Сливенско. Завършва прогимназия
в родната Жеравна и в Котел, а гимназия в София. Участва в трите войни като командир на рота и
като военен кореспондент и писател. През юни 1913 г. е ранен край Дойран. След
войните се установява за кратко в София и работи като редактор в
различни издания, след което заминава за Добруджа, където дълго време работи
като учител..
Творческия си път Йовков започва със
стихове, но по време на войните пише военни очерци и разкази, с които се налага
като талантлив разказвач. Той идва в литературата с една болка, която пронизва
всичко, написано от него за войните и от която се ражда специфичният му
хуманизъм. В най-значимите му военни творби няма ожесточение и викове на
омраза. Истинският човеколюбец Йовков по художествен път отрече нейното
безсмислие, показа че за човечеството няма по-голямо зло от безумните
кръвопролития на войната. Тази стихия е откъснала от родната земя обикновените
трудови хора, които са патриоти – загиват, проявяват тих героизъм на бойното
поле и въпреки жестокостите, съхраняват своята човечност. Хуманизмът,
добротата, красотата – това са най-същностните белези не само на военните
разкази, но и на цялото му творчество.
Преминал по кървавите пътища на войната,
Йовков намира утеха в историята. Връща се мислено към отдавна отшумялата
героика, към народните предания, към спомените от Жеравна и Добруджа, за да
претвори вълненията и преживяванията си от онова време. Има нещо странно у Йовков – за да не разтури
магията на детските си видения и очарованието на преживяванията през младостта,
той не се връща в Жеравна цели 30 години, а в Добруджа – 17 години.. А колко
силни са били тези впечатления личи от живописните природни картини, от
покоряващото въздействие на незабравимите образи, сюжети и случки. Потапя се
във вълшебството на спомените, за да извае великолепните си разкази и новели.
Неизчерпаем пълноводен извор, от който черпи вдъхновение е фолклорът - легендите, преданията, песните…
В най-хубавите си творби с необикновено
художествено майсторство Йовков прониква в глъбините на човешката душа, в бита
и народопсихологията на българина.
Неговите герои са силни люде, обладани от непрестанен порив към доброта,
човечност, красота, жизнелюбие… Едни извървяват сложния път от злото към
доброто, други минават през катарзисното душевно пречистване и стигат до
просветлението…
Една от причините за магическото
въздействие на Йовковото творчество е богатият, свеж простонароден език.
Словото му сякаш извира от народната душа.
Певецът на Добруджа и Балкана има нелека
житейска съдба. Времето след Втората национална катастрофа е един от
най-тежките периоди в живота на писателя. След трудни дни, изпълнени с душевни
терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от Румъния, той
минава нелегално границата и се установява във Варна, където работи като учител. След което е назначен за редовен
сътрудник по печата в българската легация в Букурещ.
Когато отсъства от България цели 7
години, в чужбина Йовков подготвя
трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот. Налага се
като ненадминат майстор на
художественото белетристично слово чрез сборниците с разкази „Последна радост“, „Старопланински
легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“, „Ако
можеха да говорят“, романа „Чифликът
край границата“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен
човек“, комедията „Милионерът“, както и незавършения роман „Приключенията
на Гороломов“.
Последните 10 години от живота на Йордан
Йовков са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се
отразява на здравето му и се разболява.
Умира на 15.10.1937 г. в Хисаря, където е отишъл на лечение.
Сменят
се поколенията на грешната българска земя. Всички малко или много се докосват
до вълшебното Йовково слово. Осмислят го по своему. Без него би имало празнота
в духовния им свят. В мигове на покруса и радост хората посягат към неговите
творби, припомнят си мъдри житейски обобщения от произведенията на писателя. А
през последните години като че ли най-често си припомняме онези покъртителни
думи на Петър Моканина от разказа „По
жицата“, събрали в себе си мъката на целия свят: „Боже, колко мъка има по тоя
свят, Боже!“
Кирил Назъров
170 години от рождението на Иван Вазов – 27 юни 1850 г. – 22
септември 1921 г.
НАРОДНИЯТ ПОЕТ НА БЪЛГАРИЯ
През 1920 г.
по инициатива на министър-председателя Александър Стамболийски земеделското
правителство организира грандиозно
честване на 70-годишния рожден ден и 50-годишната литературна дейност на Иван Вазов. Цяла България обгръща народния поет с обичта и почитта
си…
Само след
една година Вазов напуска белия свят.
А дотогава
той е изпитал и сладостта на признанието и горчилката на подценяването и
обидата.
Важното е, че
още приживе народът му дава най-високото звание – народен поет и патриарх на
българската литература. Той е заслужил признанието с това, че произведенията му
имат неотразимо влияние и достигат до сърцето на всеки българин. Очарованието
на безсмъртното му творчество иде от силната чувствителност, острата
наблюдателност и епичният замах, с които претворява народните съдбини. В
продължение на половин век Вазов откликва талантливо на всяко събитие от
българската действителност. Той е вдъхновен художествен летописец на съдбовните
за народа ни събития. А това е един важен период от националната история – от
Българското възраждане до преодоляването на националната катастрофа след
Първата световна война.
Иван Вазов успя
да издигне нашата художествена словесност, националният ни дух до висотите на
европейската литература. И то във всички жанрове – поезия, проза, драматургия,
литература за деца, публицистика… Истински национален епос!
Неизчерпаем
извор на вдъхновение, теми, идеи и образи за него са Родината и народът. Цялото
му творчество е безценна съкровищница на българската душевност, на националните
добродетели, на безсмъртния народен дух.
Както
всички големи творци, така и авторът на „Под игото“, „Епопея на забравените“,
„Немили-недраги“ и още редица безсмъртни
творби е имал и все още има своите отрицатели. Но те само са допринесли за още
по-голямото извисяване на исполина на българската литература. Хвален и хулен,
въздиган и подценяван, Олимпиецът си остава недостижим в българската
литература. Защото е поставил темелите и
е въздигнал най-високият ѝ връх.
А що се отнася до отрицателите му, те вършат
това светотатство с надеждицата, че щом се осмеляват да отричат Вазов, значи и
те са нещичко. Уви… такава е същността на българина-бездарник. Той не може да
не мрази.
За разлика
от тях Вазов е обичал. Най-силно – малката земя, наречена България! Обиколил я
е цялата пеша и на кон, за да я възпее със силата на могъщия си талант.
Претворил е с обич и вдъхновение българина, родната природа, националната
съдба…
Разбира се,
че е имал и своите сърдечни трепети. Обичал е нежно и силно няколко жени. Е,
около интимния му живот битуват и лъжовни митове. Но искрените му любови са
истински. Още ненавършил второто си десетилетие се влюбва в съседката в Сопот
Катерина/Рина/, чийто съпруг се запилял по Влашко. След двегодишна тайна обич
набира смелост - споделя ѝ чувствата си.
Отговорът ѝ го окриля: „Иванчо, като ме обичаш ти, и аз ще те обичам…“ Следва
бурна любов. Има още няколко дълбоко емоционални преживявания. Страстна е
връзката му с покръстената ханъма Параскева/Пеша/ от Берковица, чийто съпруг –
турски бей - пиян паднал в една река и се удавил. На чувствената си пловдивска
любов Пелагия посвещава поемата „В царството на самодивите“. Четиридесетгодишен
се оженва за Атина Болярка, скоро обаче бракът им се разпада. Но Атина не
позволява да бъде разтрогнат официално и тормози за пари поета до края на дните
му. Голямата и най-продължителна любов –приятелство на Вазов е с писателката
Евгения Марс, на която посвещава цикъл от стихосбирката си „Люлека ми
замириса“.
Дошъл на белия свят точно навреме, за да обезсмърти едни от най-важните моменти в националната ни история, Иван Вазов си отива от белия свят също навреме – когато бе завършил своето велико дело. И когато щеше да бъде извършено едно от най-жестоките покушения – кървавият преврат срещу едно от най-успешните правителства в българската история.
Кирил Назъров
