ЗОВ - стихотворение от ПЕТЪР ИЛИЕВ

Оставям тази сутрин планината,

с дълбоките и чисти небеса.

Зове ме пак отново равнината,

окъпана в предутринна роса.

Потеглям към житата избуяли

и спирам на възвишения слог,

да ме погалят песни долетяли

от птички във разцъфналия глог.

Пък сетне гмурвам се във синината

на кукурузите – като гора,

където ме люлее тишината

и радва ме реколтата добра.

Самин вървя във редовете,

над мене само синьото небе.

А горе, във борба със ветровете,

самотна птица със крила гребе.

Петър Илиев,

Сборник „Детелина” – ІІ том, изд. Майобо, Враца, 2002 г.,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4(10), година ІІ, юли-август 2013 г.