Уморени тела
влачат едва
непосилен духовен баласт
към безкрая -
и няма власт,
и няма страст,
и няма сила
да спре дори за миг
движението на потока
към бъдното.
Сред джунгла сме
със лабиринтен брод,
с безброй пътеки, пътища и гари.
И всеки бърза,
и всеки търси своя панацея -
спасителна идея,
спокоен пристан,
свят без гълчава и пищни екрани,
свят без величия и без тирани -
с топлинка в космическия студ
и зарево в огнището.
И вчера ... И днес ... А утре?...
Аз съм човек.
В мен е животът.
В мен са поезията и джунглата.
Аз съм светлина и мрак.
Не трябва да подгъвам крак,
а колко искам, ... ах, как искам
миг покой...
Хаос - инквизиторът живот,
обсебил цялата вселена, издува бузи
и с огненото си дихание -
превърнал храма ни в клоака,
приптпорва всички за атака
и без развети знамена
започвам ръкопашен бой
и в студ, и в зной -
аз - човекът на всички времена.
И тъй битувахме...
И тьй битуваме -
без стон, без вопъл, без униние
и често изпреварил времето,
се връщам САМ
оттам,
където другите отиват...
И вечно бързаме,
и всъде бягаме
безспир ... О, небеса,
един ден трябва да се случи -
ще екне тьтен под нозете ни,
ще паднем в пропастта -
навярно в късен час …
Поискай този жест от нас,
живот! -
за свободата,
за щастието,
за любовта.
Не би...
Напускаме поединично
на варварите кораба стоманен
със кули, бойници, доспехи
и цветни свастики-..
но той ... не чака...
Прощавайте трудни успехи,
прощавайте вечни тревоги.
В таз последна късна есен
вече смеем -
не искаме да пеем
чужда лебедова песен.
Бленуваме бряг.
Искаме да се върнем на брега.
Искаме да стъпим на твърда земя.
Уморени тела
и сега
влачат едва
непосилен, размирен товар,
потокът не спира -
от мечтите извира,
поел пътя към бъдното...
Тодор
Цанев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 4(10), година
ІІ, юли-август 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар