Прохладна вечер е и в тъмнината
излива се кат из ведро дъжда.
Затворът вече спи, а в тишината
на капките се носи песента.
В килията лежим дванайсет души.
Мнозина спят, а аз, подпрял глава,
оглеждам се. Отсреща някой пуши,
не виждам кой, но все едно - тъга.
В последното писмо ми пишеш, майко,
че ти живееш в къщи сам-сама
в мизерия и скръб. О, колко жалко
човек да е без радости в света.
И аз те виждам в стаята ни малка
пред масата, притворила очи.
Сълзи текат и някаква писалка
ръката ти едва, едва държи.
Тогава беше мразовита зима -
Васильовден - из село веселби,
а ти тъгата си неутешима
записваше в писмото със сълзи.
Животът е такъв. Защо да плачем?
Ще ни олекне ли?... Недей скърби!
Навънка небосклонът пак е мрачен,
дъждът притихва, ала все вали.
И таз дъждовна вечер като всяка
по старому за нас ще отлети.
Ти пак със сълзи в стаичката, в мрака,
а аз - в затвора... Лека нощ... прости!
Тодор Цанев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой
6(12), година ІІ, ноември- декември 2013 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар