неделя, 1 август 2021 г.

СТОЯН КОЛДОВ НА 90 ГОДИНИ - биография и разказ от Стоян Колдов

Стоян Колдов навърши 90 години

   

        Стоян Димитров Колдов  е роден  в с. Лесново, община Елин Пелин, Софийско през 1931г. Завършва гимназия в гр. Елин Пелин.  Две години е трудовак. Работи в МТС – Елин Пелин и в Кремиковци като автомобилен техник.   

    За написване и разпространяване позиви против комунистическата диктатура и окупацията на страната ни от Съветската армия, едва осемнадесет годишен с група младежи е осъден на три години лишаване от свобода.

     След изтърпяване на присъдата две години е трудовак в Трудови войски. По-късно работи в МТС – град Елин Пелин и в Металургичния комбинат в Кремиковци като автомобилен техник.

     Още от ученическите си години пише стихове, а по-късно - разкази, епиграми и басни. През 2001 г. на конкурс, обявен от вестник „Земеделско знаме”, получава първа награда за най-добър разказ. В същия вестник печати голяма част от своите творби. Участва в литературен сборник „Детелина” – издание на Съюза на писателите земеделци и сборник „Светлини” – издаван от Литературния клуб в община  Елин Пелин.

     През 1998 г. издава стихове „Тревожни мигове”, през 2009 г. – разкази       „Преди изгрева”, през 2015 г.-  поетичната книга с хумор и сатира „Смях и сълзи”, през 2016 г. - сборникът „Окървавени разкази”.

    Член е на Съюза на писателите земеделци.

    Живее в родното си село Лесново.

    На нашите читатели предлагаме неговият разказ   „Инцидент“                                                                                                                                                         ЛЗЗ

                                             ИНЦИДЕНТ            

                                                  На Генко от с. Ставерци, Белослатинско

    -Другарю Началник, обажда ви се надзирател Шопов. Има нощен инцидент, др. Началник!

    -Абе, говедо, как си позволяваш да ме събуждаш по това време, когато току що съм заспал! Имало инцидент, ами за това има дежурен офицер. И той ли е заспал!? Ще взема да изключа телефона си, да ви видя тогава какво ще правите. Кажи накратко, какво има?!

    -Всичко тръгна от наказателното отделение, другарю Началник. В една от килиите започнаха да удрят с налъмите по вратата. Като чуха и в другите килии започнаха да млатят. Скоро удрянията се пренесоха и по етажите и в другите отделения. Целият затвор заехтя, другарю Началник! Не зная какво да правя!? А и дежурният офицер е в паника!?

    -Нали бият отвътре! Нали не са пуснати? Ами нека си бият. До сутринта ще клекнат. Като дойда ще видим какво искат.

    -Извинете, другарю Началник. Лека нощ! Много Ви благодаря за утехата!

    Сутринта първо отвориха килията на бунтарите. Застанал с разперени ръце до отворената врата, заобиколен от свита надзиратели, Шефът изръмжа:

    -Какво искате бе? Защо нарушавате реда в затвора, а? Какво искате? От нищо не сте лишени, съгласно правилника. Имате храна, разходка, редовно свиждане. Какво още, а? Да не искате да ви галим с перце по бузките? Забравяте ли, че вие сте най-опасните врагове на Народната ни власт. Тук ще мрете, гадове! (А „гадовете” бяха 18-20 годишни селски синове и студенти, жадни да видят своята България свободна и независима). Надзирател, - продължи шефът, - нареждам ви да бъдат иззети налъмите от всички килии!

    -Ама те с тях ходят в тоалетната, другарю Началник!

    -Да ходят боси, щом не ги използват по предназначение!

    -Искаме – обади се един от десетте натъпкани в единочката – тази килия, както я наричате, е за един най-много за двама, а вие сте ни наблъскали десет човека! Няма въздух. Спиме единият на изток с главата, другият до него на запад. Когато един се обърне, защото го е заболяло рамото, обръщаме се всичките. Освен това сложихте ни един наш приятел, който след бой и тъпчене с ботушите от надзирател Шопов, за това че сравнил Никола Петков с великия Левски, получи скоротечна туберкулоза. Искате да се заразим всичките. Бихме с налъмите, за да го изведете на преглед и лечение в градската болница. А вие, добре помнете, когато се срине кървавата ви диктатура, ние ще ви поставим тук при същите условия, ще ви съдим по вашите закони, да знаете! Това ще стане! Сталиновият ботуш, който сега тъпче България, а вие се блъскате кой по-хубаво да го лъска, защото вие сте само едни добри ваксаджии. Този ботуш рано или късно ще зийне като клюна на някоя умряла гарга. Смятахте, че като ви нареди да обесите Никола Петков, българският народ ще коленичи. Това не стана…, нали?!

    -Абе, Шопов, този защо го държиш все още тук? Та той си е за ареста в мазето. Там да чака рухването на Великия Съветски съюз. А колкото за болния, още днес го отведете в градската болница за преглед. Те ще преценят дали трябва да остане там за лечение. Нека разберат тези народни врагове, че ние сме човечни и се грижим за здравето на селските синчета!

    Наистина тези „човечни” хора изнесоха болния (изнесоха, защото той беше стигнал до там, че не можеше да отиде дори до тоалетната, всичко вършеше в тоалетната кофа, която друг изнасяше.) Качиха го в „джипката” придружен от двама надзиратели и двама криминални, които го носеха на ръце. Прегледали го и казали на надзирателите, че надежда за оздравяване няма. Нищо не оставало, освен да го върнат в затвора. Когато кримките го понесли към портала стигнало се до непредвидени неприятности. Шопов веднага потърсил началника.

    -Другарю Началник, обажда ви се надзирател Шопов. Стана пак инцидент, другарю Началник! Случва се все при мен.

    -Какво има? Да не е избягал болния?

    -Как ще избяга, другарю Началник, та той не може да престъпи дори крачка.

    -Толкова ли е зле, бе Шопов? И какво е станало след като не е избягал?

Ами другарю Началник, по някаква случайност, в момента баща му дошел на свиждане. Ходи той след двамата затворници, които го носеха и пита: „Ама ти ли си това, бе Генко!? А… ти… ли си?! А той му отговаря: „Аз съм. А ти защо сега идваш? За да прибереш кокалите ми, за това ли? Няма да ти ги дадат! Защо не изпрати лекарствата, за които няколко пъти мои приятели ти писаха?!” А той отговори: „Ама след всяко писмо ги изпращах, бе Генко! Не ти ли ги даваха?! (Този ще ни изкара, че сме ги откраднали, другарю Началник), каза това бащата и рухна върху паветата. Какво да го правим сега не знам, другарю Началник?! От устата му потече кръв!

Как какво ще правиш? Веднага го откарайте в градската болница. Той след някой ден ще се върне да ни благодари за бързата помощ, която сме му оказали.

    И вярно, само след един ден от болницата се обадиха, тъй като те са докарали болния, те да съобщят на близките му да дойдат да си го приберат от моргата.

    Колко много жена му беше против това посещение. Като че ли е предчувствала, но той не я послуша.

    -Ти си мащеха, не ти е син, затова си против това - й отговаряше бащата!

    -Ще харчиш пак излишни пари! – продължаваше жена му – От Бяла Слатина чак до Пазарджик – това е половината от мизерната ти даскалска заплата. Като му думаше да не се занимава с тази вражеска дейност, хич не те слушаше, а сега ходи, харчи пари!

    Но той тръгна. От писмата разбираше, че синът му е зле.

    Генко настаниха в друга претъпкана килия, но беше за кратко.

    -Съобщете на жена му – нареди Началникът – за случилото се нещастие и я помолете, когато идва за мъжа си, да се обади и тук, за да прибере и завивките и смъртния акт на сина им. Да не ги изпращаме с колет, да харчим излишни народни пари. Да не забравите да изкажете нашите съболезнования. До тук им били дните – отсече Началникът. А вечерта с привидно чиста съвест тръгна да погали своите деца.

Няма коментари:

Публикуване на коментар