КРАТЪК КОМЕНТАР ЗА “ЗАЩОТО ІХ” – автор Цонка Великова, илюстрации проф. Илия Илиев, изд. “Фараго”, С., 2026
Деветият том на “Защото” на Цонка Великова започва с едно голямо ЗАЩО – без въпросителен.
Не е нужно – веднага следват отговорите, и те са повече отколкото изисква един въпрос…
Защото
най-сигурният път е този,
по който мнозина са стигнали.
Но – докъде са стигнали, питам се и в моя въпрос няма отговор… Нито във въпроса на лирическия Аз на Цонка Великова. Защото отговорът е различен за всеки. Защото точно това първо тристишие задава тона на книгата – афористичните фрази са мъдри, но не защото са правило, и не защото са клише, и не защото са някаква “Истинска истина”, а защото са път, по който всеки трябва да стигне до своето защото… Кой е твоят път? Оня, по който искаш да стигнеш – до къде? Само ти знаеш… своята вътрешна цел, своята мишена, която трябва да простреляш, за да не те разстреля животът.
Тичам през деветите “Защото”, тази малка квадратна книжчица, така изящно оформена от графичния дизайнер на “Фараго” Ангелина Аврамова…
*
Действието и бездействието – между тях заключена първата мозайка от колекцията на проф. Илия Илиев, предоставена за илюстрации на книгата. Случайно или не – аз днес подреждам “къщата си” – недовършената къща на моя сайт, в който искам да приютя изкуството на думите и багрите, който искам да бъде дом за всеки, който почука на вратата му с ясно сърце и с желание да сподели – думите и багрите си, онова, което е “вътре”, “в него”, онова, което е отражението на “вън” върху “вътре”, върху “него”… Думите и багрите, чрез които мислим и усещаме и разбираме и променяме света – вътре и вън – в нас и в другите.
Къщата ми –
неподредена –
затрупани птичи стъпки
1
Защото
не се подрежда
недовършена къща.
Защото
негодникът не може
дълго да бездейства.
Като устрелена птица потъва навътре в тъмното бялата фигура – между опалови мехурчета – като между капки вода.
Корморан, устремен след плячката си… Не, корморанът е черен…
Бяла чайка –
по пясъка следи
от вълни
Кой знае как, но – някак, Цонка Великова успява на накара “злото”, заключено в думата “негодникът” да започне да действа, въпреки думата “бездейства”. Стаеното, латентно, извечно зло… Но етимологията на думата казва друго – негодникът не е зъл, той просто е негоден… за добро за добро ли?
Защото…
Продължавам да се взирам в това пано със земни тонове и търся гласа на водата, но виждам само очертанията на птица, която се превръща в скат – и неговият фрагментиран шип остава насочен нагоре, макар движението да е надолу – шипът стърчи, като копие, готово да… Не, в това пано има движение, но няма заплаха, няма агресия – само мехурчета, които следват нечие движение, нечия поезия и мъдрост…
*
Тук е червено, и ониксово, и охрено. Тук животът тупти – между линиите на вени и артерии, които стягат някаква непозната мускулатура, която иска своята глътка живот… И се разпръсква – в тъмните очертания на неизвестното. Там ли са върховете, където броди интелектът?
Мозайките на Илия Илиев са изградени с изключителна дисциплина на ръката и мисълта. Фрагментите не са декорация, а семантични единици, защото всяко блокче носи значение. Той използва камък и стъкло като архетипи на паметта и мисълта: плътното и прозрачното, земното и ефирното – въплътени в твърдостта на материала, израз на устойчивостта на интелекта. Тази двойственост създава напрежение, което е в пълно съзвучие с афористичната поетичност на Цонка Великова – кратка, многопластова, ударна.
2
Защото
интелектуални върхове
не се изкачват с дресировка.
Защото
някои хора са мъртви
далеч преди да умрат.
За да ни напомни, че тъсенето на знание, търсенето на отговори за същността на природата и човека не е натиск и принуда, а вътрешен избор и път. Път, който можем да намерим… или да създадем. Точно това съзидателно начало е сърцето на научната еволюция, която се постига с жива мисъл, която е освободена от каишките на дресурата, от паяжината на утъпканите пътеки.
Но – за да създаваме, трябва да сме интелектуално живи… И афоризмът идва като отговор – “защото някои хора са мъртви далеч преди да умрат”…
*
Водопад, кора на дърво, пролазва змия… Стига клишета! Може да е гущер, или игуана… дори кълвач… Но – защо ни е помощ, ако срещнем кълвач?
Някак, текстът и паното успяват да комуникират не помежду си, а пряко със зрителя-читател и да предадат общо послание – тяхно собствено, комбинирано, синергично послание, което – не знам защо, отново усещам като заплаха.
Толкова красива е тази дървесна кора-водопад, толкова течлива, водна, неспокойно-променлива, и в същото време някак странно успокояваща, упойваща, медитативно-хипнотизираща… И цялата тази церулеумна, индиго-нефритена гама, която се разпилява върху фрагменти от мраморно-керемидено, потънало в разлято бургундско…
3
Защото
истинската помощ
е дошлата навреме.
Защото
е изнудване, ако с някогашни рани
се оправдават сегашни провали.
Каква изключителна прецизност на линията, изградена от изящни ониксови фрагменти, едновременно овладяно, вклинено движение на ръката, и устрем, който чертае ламинарния поток на живота. Напукана кожа – като като отрудена длан, или коричка на рана. Колко ранени колене, колко падане в прах, камъни, твърд асфалт, грапав бетон, колко кръв върху длани, издрани по пътищата на израстването… колко мечти, останали в склада на съзнанието ни.
*
Великолепие от форми и цветове, от движение, закодирано в спиралите, които не пропадат, а избухват в полусферични бисерни сияния – като въплъщение на знанието, което струи от нашата сърцевина и осветява.
Спиралите в паното са визуален еквивалент на просветлението и знанието като светлина и посока отвътре навън, не като тежест, не като задължение, а като мисия. Охреното и ониксовото носят топлина и усещане за живот, за плът, която пулсира, за мисъл, която е основата, върху която е изградена личността.
Тази цветова система е емоционален код, който зрителят разчита интуитивно, без нужда от обяснение.
4
Защото
е скъперничество да крием
наученото само за себе си.
Защото,
въплътено в съдбите ни,
знанието твори.
От студеното послание на опаловобялото, през контрастното тъмно на графитеноониксовото, до цъфтящата топлина в центлалната зона, където преливането към охра и тухленочервено създава усещане за концентриране на топлина и живот – знанието твори съдбата ни. Знанието, което е топлина, която трябва да разпръскваме, да раздаваме, да споделяме – като мост към другите, като сиянието, което трябва да свързва живота!
Линиите не очертават форми, а водят погледа, създават усещане за вътрешно развитие, за движение, което не спира в рамката. Това движение е същото, което Цонка Великова постига с думите. Защото „Защото“ е непрекъснато търсене на смисъл, което не завършва с точка.
*
Като смачкан лист декоративна хартия, захвърлен, безполезен, скъсан – след като е доставил своя пълнеж – от подаръчно щастие… Не знам защо това усещане за отминал празник доминира в съзнанието ми при всеки досег на погледа ми с това пано. Композиция е изградена от стъклени и керамични фрагменти, подредени в разклоняваща се, почти растителна структура. И някак отново, незнайно защо мисълта се връща към разчитане на форми, които носят напрежението на разрушение. Като конус на дишащ вулкан – замръзнала многоцветна лава търси формите на местността – за да се слее с тях, или за да ги промени. Светлината се пречупва през прозрачните късчета, създавайки усещане за движение и дълбочина. Техниката е класическа мозайка от стъкло и смалта, но с модерна интерпретация. Фрагментите са неравномерни, органични, сякаш „разпръснати“ от вътрешен взрив. Цветовата гама е богата на зелени, синкави и златисти нюанси, с проблясъци на сребро и лилаво, които напомнят листа. Това придава на творбата живост и динамика, характерна за Илия Илиев: той не гради образи от равни плочки, а от енергия, която прелива през различни настроения…
Защото битките ни със звото не бива да ни правят зли
И точно тук се усеща органичната свързаност на текст и визуален компонент; те говорят на един език. Мозайките на проф. Илиев са визуален контрапункт на тристишията на Цонка Великова. Те не илюстрират буквално, а взаимодействат с думите; превеждат философските афоризми в светлина, цвят и материя.
5
Защото
битките ни със злото
не бива да ни правят зли.
Защото
най-сигурната закрила
е родителската обич.
И някъде тук, в тази сплав, усещаме ръбестата прегръдка на родителската грижа – грижата, която приема всичко, за да го превърне в топлина и закрила.
*
Златистоохрената раздробеност на неизпълнените обещания.
Като разкъсан профил, който се опитва да надникне в себе си. Мозайката придава на думите физическа плътност: всяко стъклено парче е като отделна мисъл, всяка линия въздейства като движение на съзнанието. В тристишието има концентрирана идея; в мозайката — концентрирана светлина. И двете работят с фрагмент, но постигат цялост.
6
Защото,
нямаме ли намерение да ги изпълним,
обещанията са измама.
Защото
общият ни път с някои хора
бързо приключва.
И недовършеният профил е като път – неизвървян, останал като неосъществена възможност, или като скъсан възел, който ни освобождава. Тук-там златисти проблясъци напомнят за слънцето – единственият път, който цялото човечество следва – независимо от всичко – неумолимият път на гравитацията.
*
Като клин, разкъсващ сърцевината на съзнанието е белият, назъбен отрез, докосващ почти централната точка на паното. Като разлом, или – като прозрение, като разбиране на себе си? Неравновесно, незавършено, висящо – като човек, устремен към днешния ден, който е пропуснал своето “Вчера” и не знае къде е онова “Утре”, в което ще бъде щастлив.
7
Защото
най-ценното умение
е да разбираме себе си.
Защото
великодушният застава
на страната на унижения.
*
Прекъснатите пътеки на доверието – онзи недовършен жест на художника, който разлива стъклото върху грапавата плъта на мозайката, за да създаде усещане за плъзгане, като пропадане, като житейска загуба и загуба на перспектива.
Тук композицията е по-плътна, почти барокова. Използвани са полирани камъчета, стъклени топчета и прозрачни извити пръчици, които създават усещане за златисто течение – поток от светлина и материя. Цветовете са топли: медни, кехлибарени, пясъчни, с отблясъци на зелено и бронз. Мозайка е изградена чрез вграждане на различни по форма и размер елементи в основа от смола или цимент, което позволява на светлината да прониква между тях и да създава игра на отблясъци – като в златна вода. Ефектът е почти скулптурен, създава илюзия не за плоска повърхност, а за релеф, който „диша“ с всяка промяна на осветлението и гледната точка.
8
Защото
няма кого да препъваме,
ако всички са ни изоставили.
Защото
укриваното богатство
предполага престъпление.
“Богатство” – ключовата дума в това визуално изобилие, в контраст на “укриване” и “престъпление”. Тук богатството на красотата доминира, тържествува и показва смисъла на пълноценния живот. Живот, в който трябва да обичаме, да помагаме, да бъдем открити. Точно това е и посланието на Цонка Великова, имплицитно съдържащо се в нейните афоризми, които говорят за друго – онова друго, което носи негатив на личността, междучовешките отношения и обществото като организъм, в който съществуваме заедно.
*
Бъркотията на живота, представена във форма на растение – свободно, дишащо, развиващо се в трите свята на въздуха, земята и водата – то пие с дълбоките корени влага и храна, закотвено, слято с плътта на планетата, а с листите – светлина… за да извърши великото превръщане на елементите, които са в основата на живота, които дават храна на всички организми…
Великото безредие и подредеността, в рамката на които съществуваме. Тук художникът се обръща към по-свободната техника на скальола, за да закодира разклоненията и връзките, на които е способно едно живо същество. Нефритеното се излива в графитено и пясъчно, в лазурно и охра – естествено, красиво, търсещо – като корен и основа и равновесие.
9
Защото
безредието в домовете ни
издава умствена бъркотия.
Защото
само постигналите мир със себе си
могат да бъдат щастливи.
В равновесието ли е щастието? Или в търсенето? В тристишието на Цонка Великова търсенето е закодирано в думата “постигналите” – защото тя предполага посока, но предполага и пълнота, и равновесие. Паното се превръща в код на вътрешната философия, в която формата не е украса, а път към смисъла.
*
Това пано е най-богато – като синтез на целия том “Защото – ІХ” – то е апотеоз на живота. Читателят-зрител точно тук постига онзи рядък момент на естетическо съвпадение, когато езикът на багрите и езикът на думите се срещат в едно и започват да говорят с един и същи глас. Не е въпрос на “прилика”, а на синхрон: тук мисълта и зрението се движат по една и съща честота, цветовете започват да мислят, а думите да светят. Цветовата гама е богата, наситена, мозайката се държи като живописно платно, в което фрагментите приличат на мазки – динамично накъсани, но и създаващи спокойствието на езеро при знач. Илия Илиев използва светлината като четка. Всяко парче камък отразява различен нюанс, така че пейзажът не е статичен. Когато се движиш пред паното, цветовете се променят като в сън, който се разгръща при събуждане. Това е живо изображение, което не може да се „запомниш“, защото се променя с всяко гледане.
Паното е градиент на живота – от земята към небето, от материята към духа. Растението не е реалистично, а символично: то е мисъл, която расте. Фрагментите от зелено са като невронни връзки, а червеното под тях – като пръстта и кръвта, която ги храни. Това е мозайка на съзнанието, не на природата.
10
Защото
успехът на начинанията е вграден
в добре премислената първа крачка
Защото,
когато прекомерно искаме нещо,
не забелязваме по-добрите възможности.
Не мога да спра да се взирам и търся… И да намирам… В дълбоко червено и бургундско в долната част – земята, коренът, страстта, началото. Топлината, от която тръгва всичко. Охра, златисто и медно… като преход между земното и небесното, като залез, който не угасва, а се разлива. Жълтото, пламтящо до светло оранжево, като надежда и пробуждане, като топлината на човешката близост. Тук цветовете не са фон, не са послание, а дихание. Което преминава в по-хладното, небесно, духовно тюркоазено и церулеумно синьо – въздухът, просторът, мечтата, сънят. Това е пространството, в което всичко се разтваря. И накрая – тъмносиньо и индиго в горната част… Дълбочината, нощта, пропадането в неизвестното, съзнанието, което се обръща навътре… за да постигне съзерцание, просветление и път към намиране на отговорите за света и съществуването. Точно тук идва връзката – цветовете на живота, който обвързва стихиите – нефритено, изумрудено и малахитово зелено – растението, живата материя, пулсът на природата. Цветът и формата са неравномерни, като мисъл, която се разклонява.
Тази мозайка е най-богатата; тя е синтезът на всички „защото“ – от земното до духовното. Тя е визуалният отговор на конкретното тристишие: „Успехът на начинанията е вграден в добре премислената първа крачка.“, защото тук първата крачка е коренът, а успехът е светлината в горната част, защото цветовете не просто съществуват, а мислят. Но тя е и повече. Тази мозайка е олицетворение на Дървото на живота – онази най-важна същност, която е смисълът на творчеството на Цонка Великова, постигнало своя синтез и плътностна концентрация в томовете “Защото”.
*
В заключение мога да кажа уверено, че деветият том на „Защото“, събрал нов цикъл от тристишни афоризми на Цонка Великова, илюстрирани с мозайките на проф. Илия Илиев създава общо поле, в което думите и багрите се преплитат така, че границата между литература и визуално изкуство изчезва, за да се постигне философско и естетическо послание. Словесните фрагменти дават посока за мисълта на читателя, мозайките дават визуален фон, но и в двата случая отговорът на онзи първоначален въпрос, с който сборникът се обръща към читателя – „Защо“ не е еднозначен. Всяка дума, всеки визуален жест е мост, отворен към интерпретация и личен размисъл. И това е най-ценното в книгата.
хайку-афоризми: Цонка Великова
мозаечни пана: Илия Илиев
коментар: Габриела Цанева / Gabriela Zaneva
съвместна публикация със сп. "Картини с думи и багри"
Няма коментари:
Публикуване на коментар