Рой мисли се надпреварват, летят, а аз не мога да ги хвана и подредя.
Вали сняг, но къде са нашите едри, галещи снежинки? Варненският вятър носи по
улиците нещо като тънки, остри иглички, които се забиват в лицата и в земята,
хората ги тъпчат и продължават по пътя си, а аз се питам:
Защо? Докога??? Зад човешкия гняв и недоволство все ще се търси - кой
стои, кой е поръчителят, кой е подбудителят...
Няма...
1948...
Това е годината, в която завършвам
средното си образование, годината в която тръгвам към моето пълнолетие, година
на младежки мечти.
Випускът 1947/1948 г. като че ли
беше преломен момент в образованието. През 1944 г. всички се стемяхме към
средното образование. През 1948 г. по-голям процент от завършващите го мечтаеше
за висше. Аз бях една от тях.
Но нека не бързам. През ваканцията,
която съвпадна с Великден, съм на село – да помагам с каквото мога. На село
разбрах, че 1948 е и годината, в която се основа ТКЗС. Активистите,
представители на Новата власт, преметнали шмайзери, ходят от двор на двор и
въдворяват „равенство”.
Тази пролет хората притеснени
излизаха и под очи оглеждаха портите и стените на къщите. По някои от тях бе
написано с блажна боя „КУЛАК”, „ВРАГ НА НАРОДА”, „ТУК ЖИВЕЕ ВРАГ” и т.н.
Правеха се, че не са видели нищо и не коментираха, прибираха се по домовете си в
очакване на нощта.
Привечер жените, излезли да посрещат
добитъка от паша, слушаха разясненията за „оскубаното птиче” от жената на
партийния секретар.
„Всичко ще бъде общо” – казва тя
пред учудените погледи и продължава – „Ще вземем всичко – ниви, добитък,
инвентар, всичко. Ето, гледайте, в тази ръка държа птиче, отварям я и то пи-и-и-р-р-р...
литва. И в другата ръка държа птиче, отварям я, а то лежи, не помръдва на
дланта ми... Защото няма перца. Оскубано е, та няма и мъх по телцето. Всички ще
станат такива оскубани, послушни, не ни трябват птици, които могат да летят” –
заключва агитаторката. Жените потръпват от предадения им урок и бързат да се
приберат.
Чувствах напрежението и страха.
Виждах сведените погледи на хората, подтисканото недоволство, болката, че
трябва да се разделят с имот, събиран с много труд и лишения от тях, от
родители и от деди. Чувах тихо изречени думи-въпрос – „До кога???” Въпрос, замръзнал
на устата още в първите години на обещаната правда и свобода. И ето, че написах
този въпрос. Как, защо, не зная, не мислех, а чувствах и просто го написах:
„ДО КОГА ЩЕ ТРАЕ БЕСНЕЕНЕТО НА
КОМУНИСТИТЕ? КОМИТЕТ ЧОВЕЩИНА, април 1948 г.”
Смещаваше ме думата „беснеене”, чута
от старите и патилите, но я написах така, както я чувах. За по-голяма тежест
добавих „комитет Човещина”. През 1945 г. бях чела разхвърляни позиви по
дворовете в Русе, подписани от този комитет.
И така, лозунгът-въпрос бе написан, и
подпомогната от приятелката ми Надя го залепих на селската чешма.
Ваканцията свърши, училището
продължи. По въпроса за лозунга – пълна тишина. Дипломирах се и се върнах на
село. Хората от селото, останали извън ТКЗС-то, включително моето семейство,
изнемогваха от непосилните държавни доставки.
Не смеех да спомена за висше
образование. Ходех на нивата всеки ден, а в нощите тайничко се готвех за
конкурсен изпит. Не зная защо тогава, през 1948 г. конкурса се проведе в нашата
девическа гимназия – „Баба Тонка”. Това ме улесни и никой у дома не разбра за
моето кандидатстване. Те не знаеха и за написания и разлепен от мен лозунг. Със
свито сърце ден и нощ очаквах милицията да ме потърси за обяснение, а от друга
страна чаках и резултата от конкурса.
По средата на август милицията ме
потърси, а резултат от изпита все още нямах.
„Мигове от младостта”, Ана
Василева,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 2(8), година ІІ, март-април 2013 г.
