Горянството
– третата въоръжена съпротива
Необходима ли е
нова “Епопея на забравените”?
В
следосвобожденската история на България има три въоръжени движения, съответно срещу трите терористични
диктатури: срещу режима на Александър Цанков (1923 -1925г.), който е диктатура на “Военния
съюз” - след Септемврийското въстание има партизанско движение, което
продължава до края на диктатурата; партизанското
движение в периода 1941-1944г. е против полуфашистката диктатура (1934 -1944г.) и против хитлерофашизма (съставено e главно от
комунисти и земеделци);
горянското
движение е против комунистическата диктатура (1944 -1989г.) и е съществувало между 1947-1956 г.
Трябва да се
отбележи, че и при трите терористични диктатури масово са извършвани убийства
без съд и присъда.
Но винаги и при
трите брутални режима е имало смели, демократични, достойни хора, които са рискували живота си за
благото на народа!
Причините за
възникването на горянското движение са няколко. Една от тях е терорът и
репресиите: през есента на 1944 г. са
избити без съд и присъда хиляди хора, при това, голяма част от терора до началото на октомври е
организиран терор на най-високо ниво.[1] От
1946 г. започва преследване дори на лявата опозиция – земеделци и
социалдемократи. Екзекутирани са даже
политически ръководители – депутати.
Един от осъдените на смърт и екзекутирани през 1947 г. е Никола Петков –
лидерът на земеделците. Освен това, властта действа за премахване на всички
некомунистически партии. През 1947 г. е забранена със закон БЗНС “Никола Петков” и всичките й лидери са арестувани. Последната опозиционна
партия – социалдемократическата е унищожена през 1948 г., като цялото й
ръководство и парламентарна група са вкарани в затвори и концлагери. Така е
установена комунистическата тоталитарна диктатура. Жестокостите на антидемократичната
власт закономерно предизвикват възмущение и съпротива.
Има още една
причина за възникването на горянското движение. Вместо да създават истински
кооперации – обединение на собственици, каквито още тогава има много и в
България, и в Европа, комунистите създават ТКЗС-та; в тях селяните не само не
са собственици, но дори нямат свои парцели земя. Старите кооперации са
премахнати. А до 1944 г. България е била на второ място в света по развитие на
кооперативното движение, след Дания.[2]
(има се предвид всички видове кооперации: земеделски, кредитно-спестовни, т.е.
Популярни банки, потребителски кооперации и др.) По-лошото, обаче, е, че колективизирането се
извършва насилствено, с различни форми на натиск и заплахи в т. ч. заплахи с
убийство и др.
По време на
тези събития около 2/3 от селяните симпатизират на БЗНС ”Никола Петков”, огромна част от тях – и
на горянското движение.
Ето защо, след
1950 г. (началото на насилствената колективизация), горяните са най-вече от
селското население (има и анархисти, бивши офицери и др., дори и
малък брой комунисти-трайчокостовисти).
Тези условия
обуславят и целите на горянството. А те са следните:
Движението е:
·
против диктатурата и терора
·
против политическите репресии
·
против насилственото отнемане на собствеността, в т.ч. и
на земята
·
против съветизацията на България
·
за възвръщането на свободата, демокрацията и пазарната
икономика като през 1934 г.
Отначало, горянството възниква като бягство от
насилието, а не като организирано движение. Но към 1946 -1947 г. има начало на
организираност. През 1947 г. действат 5 горянски чети.
Четниците от въоръжената съпротива през целия период
са около 3000 души, плюс повече от 8000
ятаци и горяни, занимаващи се с пропагандна дейност. Съществували са 28 големи
чети. По данни от документи на ДС,
четите са повече от 440. 52 от тях са
влезли от чужбина, съставени са от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна
България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.
Движението придобива максимален размах през 1950 -1952
г. От Гърция
предава радио “Горянин”. В средата на 1951 г. то излъчва съобщения, че в
Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на
България се стичат хора към Сливенския край. Но 13000-на
армия от милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата
Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски,
е обкръжена от 6000 души армия; на 1 и 2 юни те водят драматично сражение цели две денонощия, като
накрая се измъкват от обкръжението и при това, успяват да изнесат ранените; пленени почти няма. В непосилните
боеве с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни; но макар и ранен
командирът извежда четата и я спасява. Подчертавайки този подвиг, този невероятен
успех, трябва да се има предвид, че при това сражение, милицията и армията са
командвани от министъра на вътрешните
работи и министъра на отбраната, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората,
следи действията, самият първи секретар на БКП - Вълко Червенков. Но в края на 1951
г. Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори
и без своя интелигентен и волеви командир и въпреки жертвите, тази упорита, славна чета продължава борбата и прави невъзможното:
през 1952 г. се обединява с малки чети и
други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села!
Един от големите успехи на горянството е превземането
на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952 г.).
Специално в Пиринския край съпротивата е най-мощна
през 1947-1948 г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров контролира
повечето от Санданска околия. Извършва походи и атаки чак до долината на р. Места,
по-точно до Разложко и на юг – до Гоцеделчевско; също и към Благоевградско. Но
през 1948 г. хиляди милиционери и войници блокират голяма част от северния
Пирин. В Благоевградска и в други околии е въведено двуседмично обсадно
положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31
март Герасим Тодоров се самоубива; предпочита смъртта пред риска да попадне жив
в ръцете на врага. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но,
въпреки всичко, в края на 1948 г. Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО
преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.
Около 15 горяни-парашутисти са се приземили в
Казанлъшко и Ихтиманско. Те са били подготвени в Югославия, Гърция и Франция.
Удивително е, че движението съществува дори и в равнинни области.
Например, в Добруджа има сравнително
силно четничество; даже, за кратко време са превземани села. Невероятно е, но
дори и в Русенско съществува горянство, въпреки че там има само една по-голяма
гора (край с. Писанец), както и някои гори по поречието на Русенски Лом. Релефът
не е пречка за дръзките добруджански и русенски горяни! Лидер на русенските горяни е Цанко Цанков (Мечето), а
идеолог – Цветана Попкоева (Цена), клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко
Цанков (Мечето) и Цветана Попкоева загиват в борбата, по-точно тя е осъдена
задочно, пленена и убита. Тодор Цанев е оцелял след 11 години затвори и
концлагери; той е жив и днес.
С изключение на Северозападна България, където
горянството е съвсем слабо разпространено, в повечето области действат горянски
чети.
Много от горяните са разбирали, че шансовете им за
победа са били нищожни, особено ако не настъпи промяна в международното
положение. Имено с това, горянското движение е уникално за България: било
е обречено, а въпреки това представлява твърде продължителна, крайно упорита
съпротива.
Къде са тези хора днес? Те са забравени ... И живите и
мъртвите герои ...
Те
са рискували живота си за нас, за нашата свобода, а ние дори не ги почитаме.
Днес, тези смели, достойни хора са
огорчени, не толкова от това, че те са забравени, а че Движението, на
което са посветили младостта си, почти е изчезнало от
паметта на хората. Забвението е най-страшното предателство!
Крайно време е да започнем да почитаме достойните
хора, а не такива, обвързали се с насилие и терор!
В статията е използвана информация и от "Забравената съпротива" (Д. Горчева), "Миналото в мен" (Г. Цанева) и "Въоръжената антикомунистическа съпротива" (Н. Илиев)
Любомир Тончев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.
Любомир Тончев,
в-к "Литературно земеделско знаме", брой 1(13), година ІІІ, януари-февруари 2014 г.
