ДАЛИ... - стихотворение от ЦОНЬО НЕДЕЛКИН

ДАЛИ...

Дали от жълтите листа видяха,

но снощи вън покапаха звезди.
Угасна в миг усмивката им светла
на мрака в притаените води.
 
Тъй моите куплети неизпети
побързаха да отлетят отвъд,
където думите мълчат. И свети
едничък спомен за несбъднат път.

               Цоньо Неделкин, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

БУРЯ - /преживяна приказка/ от АНА ВАСИЛЕВА

БУРЯ

/преживяна приказка/

  От запад изпълзя черен, страшен облак. За миг закри като че ли спрялото жарещо слънце на екендия. Притъмня. Всичко стихна и замря. Не трепва лист. Птичките тихо замърмориха в клоните на дърветата. По двора тревожно се разтичаха майките-квачки. Всяка на своя език зове рожбите си. „Ко-ко! Коо-коко-кооо! Ко-ко-ко !” – вика квачката и около нея се събират пухкави жълти, бели и пъстри пиленца. „Пию-пию” – обажда се всяко. Квачката не бърза да се прибере. Продължава тревожно да чака. Чува се писък. Пи-пи-пи! Тичам с боси крачета по посока на звука. Едно клонче е препречило пътя, и малката жълта топчица, изпаднала в ужас пищи, колкото сили има. Хващам я нежно, както ме е учила баба, и я пускам на чисто място. Топката с радост разперва крилца хуква към майка си. Сега вече квачката повежда децата си към курника. Влиза, накокошинва се, разтваря криле и всичките, над 20 дечица, се гушват в топлата пухкава перушина. Мама квачка нежно, гърлена кокока и се чува успокоено, тихо писукане.

 

В другия край на курника се настанява пуйката с пъстрите пуйчетата, а в третия – патката с жълтите патенца. Баба затваря вратата и вика:

-Хайде сега да приберем и прасенцата, помагай ми, бабина!

Свинята грухти и се върти неспокойно пред кочината.

-Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет – брои баба, и пак наново.

-Няма го, едното прасенце го няма! Тичай, бабината, потърси го!

Тичешком обикалям двора. Чувам леко квичене, ослушвам се, о-о-о, влязло е в градината при зеленчука и едрия пипер скрива пътечката към зова на майка му. Вече всичко е наред.

-Грух-грух-грух – успокоява свинята-майка децата си и влиза в кочината. Ляга внимателно на чистия под и мъркащо грухти, а розовите зурлички в надпревара захапват и засмукват топлото, сладко млекце.

Черният космат облак, като че ли е над двора.

-Викай братчето си, баби, бързо, бързо!

Ние, децата, вече сме в паника. А Баба - едра, пълна, със запретнати  ръкави на бялата си риза и с широк черен фистан, бавно се отпуска на рогозката под навеса. Гушваме се от двете й страни, като в топла перушина. Мълчим.

В пепелта на двора падат грамадни капки и вдигат малки облачета прах. Баба мълви:

-Боже, запази хората и хляба!

Капките зачестяват, светкавици раздират небето. Гръм и тътен разтърсват въздуха над нас и руква стена от дъжд.

Клоните на дърветата се превиват, пращят. Вятърът подхвърля отбрулена шума и пречупени клонки, а баба все мълви:

-Господи, поне град да няма!

Запази ни Господ. Дворът се напълни с мътна, страшна вода, по която плуваха удавени листа. Образуваха се въртопчета, като в река. Стихията нямаше намерение да спира. Все пак, силата й взе да намалява. Отдалечиха се силните светкавици и страшните гръмотевици. Водната стена просветна и вече можехме да виждаме очертанията на курник, кочина, хамбар.

Вратнята се отваря. Изведнъж, пред нас в двора, се изтъркулява каруцата. Слизат мама, тати и дядо. По дрехите им тече вода на струйки. Шаро изскача от къщичката си, лайва радостно, върти опашка и вирнал муцунка, обикаля каруцата и близва даже конете. Чакал и Арап доволни пръхтят, отръскват се от водата и тръгват към дама.

На небосвода се е появила чиста, изкъпана дъга. Последните лъчи на слънцето галят притихналите дървета. Изгубена пчеличка в бурята се прибира с препълнени торбички прашец, уморено жужи и влиза в кошера.

Ана Василева, бр.4/2016 г.

 

СЕЛЯНКА В ГРАДА - стихотворение от ПЕТКО ОГОЙСКИ

СЕЛЯНКА В ГРАДА

Седи на пейката в градината

с ръце под пъстрата престилка,
с уста – напътствено позинала,
че внучето на люлките кандилка се
 
Но глъхнат като шепот думите,
увисват жестовете разтревожени –
паважът гъне се под гумите,
ръмжат трамвайни коловози.
 
Пак яхва колелото внучето
и литва с вик по тротоара...
Ах, нещо ще се случи там
и пак снахата ще се кара!
 
Но нека, пусто, да се стъмни,
да легне в кухнята до мивката,
със сълзи шепите ще пълни тя –
такава й е тук почивката...
 
Докато в хола гледат мачове,
ще мисли за дома, за стария,
и ще оплаква с всички плачове
една своя, собствена България!
                          
Петко Огойски, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

ВИДЕНИЯ - стихотворение от ПЕТЪР ИЛИЕВ

ВИДЕНИЯ

Слънцето докосна с лик балкана,
затрептя за миг и сякаш спре
и с невидими ръце обхвана
златни лъчи да прибере.
И отвъд забързано се гмурна
зад ръба на земната черта,
а отсам, нечуто се завърна
в сумрак и прохлада вечерта.
Лумнаха огньове в небесата,
сърповиден месецът изгря.
Под светлик от звездната позлата
в сън земята истина и замря.
                           
Петър Илиев, брой 4/2016 г.

РОДНА СТРЯХА - стихотворение от ДИМИТЪР ЮЖНЯНИН

РОДНА СТРЯХА

Стихия вие, блъска сняг в стъклата,

вилнее в ледената нощ сърдито.
А в мрака като пряспа страховита
небето висне ниско над земята.
 
Навън от студ дърво и камък стенат,
но в стаята огнището ме гали.
За кой ли път в такава зимна хала
уют ми дава къщата рождена?
 
От огъня й въглен жив ще взема,
където и да ида в мен да грее.
А върна ли се някой ден при нея,
тя с майчина любов ще ме приеме.
 
            Димитър Южнянин, ЛЗЗ бр. 5-6/2016 г.

ТИХА, НЕЖНА И НЕДОСТИЖИМА ЛИРИКА - статия от КИРИЛ НАЗЪРОВ

100 години от убийството на Димчо Дебелянов

ТИХА, НЕЖНА И НЕДОСТИЖИМА ЛИРИКА

Димчо Дебелянов е един от най-нежните лирици в българската поезия. Неговите стихотворения са тих вопъл на една чувствителна и страдаща душа. Наситени са с пастелна мекота. Отличават се с приглушен изблик на силните емоции, с тиха изповедност на чувствата, с музикална нежност и звучност, със светли мечти и тих копнеж по човешко щастие...

Широк и разнообразен е тематичният диапазон в изящната лирика на Димчо Дебелянов: любовта и природата, войната и патриотизма, социалната  и нравствена проблематика..

Но една от основните теми е обичта към родния край, към родни дом, към майката, към Родината. Образец сред стихотворенията на тази тема е стихотворението ”Да се завърнеш в бащината къща”. Някои го именуват със заглавие „Скрити вопли”. То е водещо в цикъла „Елегии”, в който влизат най-хубавите стихотворения на големия поет.  В елегиите приглъхват възторжените и жизнерадостни интонации,  които срещаме в други стихотворения. Мечтите и надеждите му са покрусени, романтичните илюзии – изживени. Елегичните тонове и тъжните вопли са породени от живота, от несъответствието между идеал и реалност. Това стихотворение  изразява общия дух на неговата поезия, на неговата душевност  и на времето, в което живее.  Всеки човек изпитва носталгия и обич към родното огнище, където е живял с най-близките на душата му хора- майката и бащата, където му е мила всяка вещ:

                                      Смирено влязъл в стаята позната,

                                      последна твоя пристан и заслона, 

                                      да шъпнеш тихи думи в тишината, 

                                      впил морен поглед  в старата икона: 

                                      аз дойдох да дочакам мирен заник,

                                      че мойто слънце своя път измина.

Завръщането в бащината му къща сред белоцветните вишни в Копривщица е утеха и убежище, в което поетът иска да избяга от обидите и раните, които безмилостно му нанася ежедневието в големия град. Завръщането в бащината къща при ”безсилното рамо” и „усмивката блага” на майката е спасение за неговата изстрадала душа. Както в цялата си лирика и в това стихотворение Димчо Дебелянов е пределно искрен и човечен. В него поетът е излял копнежите и разочарованията си от жестоката и безсърдечна действителност. Тихата радост от завръщането в бащината къща, от нежната ласка на майката изразява неговото докосване до щастието.

Това стихотворение обобщава един от основните мотиви в Дебеляновата поезия – копнежът по човешко щастие, по нещата, които осмислят човешкия живот, по непреходните човешки ценности. Тези мотиви звучат в по-голямата част от стихотворенията на Димчо Дебелянов – „Пловдив”, „Черна песен”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор...”.

Всяко докосване до чистия поетичен свят на този голям български поет ни извисява и облагородява, защото от поезията му струят нравствена чистота, светли пориви и сгъстен драматизъм. Защото е завладяваща, вълнуваща и истинска. Не случайно един от най-великите поети на България - Яворов казва за Димчо: ”Той ще ни надмине всички.” И сигурно щеше да е така, ако не беше загинал толкова млад, без да види стихотворенията си събрани в книга. Това правят добрите му приятели през 1922 г.

Димчо Дебелянов отива като доброволец да участва в Балканската война, която освобождава останалите под турска власт български земи. Но загива едва 29 годишен. 

И остава вечно млад, както е вечно млада неговата тиха, нежна, завладяваща и недостижима  поезия. Както са вечно млади  Яворов, Смирненски, Сергей Румянцев, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев…и други таланти от Страната на убитите поети – България.

   Кирил Назъров, брой 4/2016 г.

РУЧЕЙ - стихотворение от НАДЕЖДА ЦАНЕВА

РУЧЕЙ

Като ручей животът изтича -
забързано-лудо се втурва в началото:
преобръща задрямали камъни,
издълбава скалата, разпилява пясъка,
пръски хвърчат от водата -
като падащи лунни лъчи.
Ручеят тича към синята река в долината
и само пяната укротена
по бреговете мълчаливо пълзи -
бяла пяна - самотни сълзи.
Забързаният ручей
ми напомня за теб,
мое пораснало, малко момиче.
Като бързия ручей не спирай,
тичай, падай и ставай.
Блъскай се в порти заключени
и прегазвай стени.
Не се връщай назад, не пълзи,
като ручеят бял до реката стигни,
след това - до морето,
а оттам - в океана мини
и в дълбокото спри.
Не оставай до брега,
където има само мръсна пяна
и разпилени мечти...
                          
Надежда Цанева, брой 4/2016 г.