"ВИДЯХ ГО СЪС СЪРЦЕТО СИ"... - рецензия от ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА

„През живота си човек среща много хора. С едни се разминава, с други се сприятелява, с трети се свързва за цял живот. Истинско щастие е, ако Съдбата ни предостави възможност да срещнем необикновени, изключителни личности, които напълно покриват представите ни за Човек с главна буква”...

Така започва Пенка Иванова своя разказ „Видях го със сърцето си – книга за видния писател и общественик Петко Огойски”... Простичко и проникновено, тя споделя с читателя мислите, които я вълнуват при досега й с Петко Огойски, човек напълно непознат за нея, който постепенно се превръща в ярък огън, осветил нейния свят, накарал я да преосмисли, да препрочете историята на тоталитарна България, житейските битки на хората от близкото минало и днес, своя собствен жизнен път. Скоро за мен тази изповед се превърна в мълчалив и вълнуващ диалог... Може би защото често прочетените думи отекваха в съзнанието ми като мои, може би защото често беззвучно я допълвах, вплитах своите впечатления, размисли и оценки, предизвикани от моето докосване до човека и твореца Огойски. Понякога спорех, понякога разбирах, че нещо съм пропуснала.

Не е нужно да казвам, че не оставих книгата, преди да съм прочела последната страница. Трудно ми е да определя жанра на тази творба, която носи белезите и на очерка, и на мемоарно-изповедната литература, и на епистоларния роман (за което способства самобитния, цветен стил на цитираните писма на Огойски, както до авторката, така и до други личности). Според мен, обаче, най-ценното в книгата е задълбоченият литературен анализ върху цялостното писмено наследство на Петко Огойски, оставило трайна диря в съвременната българска литература. Макар той да е познат автор, с огромно по обем и значимост творчество с широко жанрово разнообразие, новият прочит на Иванова е интересен, жив, оригинален. Често стилът й и начинът, по който вплита в анализа на отделната литературна творба авторовата личност и житейски път, ме връщаха в детството и юношеството, към ученическата скамейка, когато човек се учи не само да пише и мисли, но и да отстоява себе си. В този контекст, неизбежен е паралелът, който Пенка Иванова прави между личността и творчеството на Захари Стоянов и Петко Огойски, като сравнява „Записки по българските въстания” със „Записки за българските страдания”. Макар и не така директно назован, не може да не се усети и внушеният от авторката паралел между личността на поета и поезията при Ботев и Огойски. Патриотизмът, изразен при Огойски преди всичко като като любов към народ и Родина, като гордост от миналото величие и болка от днешната нищета на духа и битието, по никакъв начин не се противопоставя на възрожденския патриотизъм на Ботев и Стоянов.  Прави впечатление как авторовата оценка за значимостта на най-голяма по обем, литературна и историческа стойност творба на Огойски (трилогията „Записки за българските страдания”) се превръща в стимул за написването на цялото произведение „Видях го със сърцето си”. Тук е мястото да подчертая, че Пенка Иванова е един безпристрастен читател, неангажиран политически, но човек с жива съвест и живо чувство, и с талант, способен да я превърне в автор на произведение, което вълнува.

Трудно е да кажа кога и по какъв повод за първи път чух името й, но със сигурност бе от Петко Огойски. Неговото уважение към възрожденското й дело като председател на читалище „Ахинора-2006” в село Яворово, Чирпанско и редактор на читалищния вестник „Ахинора” неусетно се пропи в мен. Нейната биография и професионален път – акушерка и гимназиална учителка по български език и литература, ме накараха да я почувствам близка.

Погледът през сърцето на Пенка Иванова е дълбок и проникновен. След като се запознава с творчеството на Петко Огойски, тя осъзнава, че „наред с нашия на пръв поглед подреден живот е имало и един друг паралелен свят, в който хората са били преследвани, измъчвани, убивани ... единствено заради политическите си убеждения”. В книгата си тя докрай остава политически неизкушена, но точно това е най-ценното – възможността да видим един живот и едно творчество, подчинени на земеделската идеология, на политическата борба за отстояването й, през един непомрачен от политиката поглед.

Текстът е структуриран в 20 глави, предисловие, заключение и 9 приложения, в които естествено се преливат житейското и творческото начало в личността на Петко Огойски. Графичното оформление и богатия снимков материал водят читателя към авторовия замисъл и правят по-лесно „виждането със сърцето”. И обектът на това изследване със сърце и разум ни гледа ведро, тревожно, замислено... от немного далечната 2010, от 1989, от 1961... По-ранни снимки няма. От по-рано идват „зелената грива на довечния и отвечен Балкан” и „каменните шепи на вирове и подмоли” на родното село, идват „трохите от хляба” – мислите, терзали го в затвора, идват стиховете, които събарят видими и невидими стени, за да ни преведат към свободата.

В книгата има много цитати – отделни мисли и сентенции, както и цели стихотворения на Огойски. Можем да прочетем отзиви за неговото творчество в различни печатни издания, а също оригинална поезия на други автори, посветена на него, както в основния текст, така и в приложенията („Отзиви за творчеството на Петко Огойски” и „Творби, посветени на Петко Огойски”).

Всяка от 20-те глави разглежда отделна черта от характера на твореца – обект на изследването, в който е вплетена основна тема от неговото творчество. Трудно, непосилно е за читателя да отдели едното от другото. И това е така, защото Петко Огойски е монолитна личност, в която творецът и човекът са неотделими. Това ни внушава с всяка страница от книгата си Пенка Иванова. И се опитвам да забравя, че познавам героя на нейния очерк, опитвам се просто да вървя по трохите, които авторката рони върху пътеката, по която ни води към същностните му характеристики.

Наред с естествения разказ, в който вплита автобиографични елементи, историята на запознанството си с Огойски, предадена и чрез фрагменти от негови писма до читалище „Ахинора”, Иванова неусетно преминава към задълбочен анализ на произведенията на твореца. Не е чудно, че основната тежест пада върху трилогията „Записки по българските страдания”. Детайлно, с разбиране и чувство, тя ни поднася своя поглед върху проблема.

И продължава пътуването ни към същността на творчеството и личността на Петко Огойски. Начало или завръщане е родната Огоя – с историята на семейството, с природата, със спомена за детството и майката – „усещам винаги незнайна сила, щом стъпя в твоите дъбрави”? А избуяването на силния корен, дори когато е затрупан под камък – литературен образ ли е, или биографичен факт? И вездесъщата за живота му земеделска идея – първопричина ли е за страданията на твореца, или е творческият му заряд? Шопският хумор убежище ли е за автора, или е просто онова невъзможно – „сто шила в торба”, което дава цвят и живец на монотонния делник? А България -Родината, раздирана, разпъвана на кръст от хайдушките поляни до Персин? Всяка страница е стъпка към Петко Огойски. И неговият патриотизъм, накарал го да съгради седеметажна средновековна кула в двора си, да създаде музейната сбирка към нея, да възстановява оброци, паметници и параклиси, ни става близък.  Още по-близък ни става с любовта и всеотдайността си към семейство и близки, въплътили неговата надежда за завет и безсмъртие.   

Може би личното ми познанство и уважението, което изпитвам към човека и твореца Петко Огойски са оставили отпечатък и върху прочита ми на книгата за него, и върху тези редове. Дано това не ми е попречило да бъда безпристрастна при оценката ми за творбата на Пенка Иванова.

Без колебание ще кажа: книгата „Видях го със сърцето си” е вик към днешния ден. Един опит да бъде разтърсено днешното ни душевно угойство,  да бъде разцепен днешния скотски хоризонт. С пестеливи изразни средства и добър подбор на произведения и факти, авторката изгражда ярък портрет на Петко Огойски и по този начин постига целта си, заявена с подзаглавието. Без съмнение тази книга – един апотеоз на своя герой, е и добро доказателство за таланта на своя автор. Тя говори ясно и силно за достойнствата и на двамата – като личности и като творци. 

Габриела Цанева,

в-к "Литературно земеделско знаме", брой 3(9), година ІІ, май-юни 2013 г.