вторник, 31 март 2020 г.

ИЗПОВЕД - стихотворение от Иван Селановски

ИЗПОВЕД


На съпругата ми

Не бе щастлива ти със мене,
нерадостно във грижите дете.
Люля ни в люлка – бурно време
и в мрежата – животът що плете!

А дните ни сурови бяха
с надежди голи в тоя тъжен час.
Мечти в неволи изгоряха,
една любов остана между нас!

Целувам ти ръката, мила.
Опора златокрила бе ми ти.
И дом със мен, с дечица свила,
дарила ни с неземни красоти!

А днес среброто по косата
разлива блясък – огнени лъчи.
Сияй сърдечност непозната.
О, спри! Поклон. Минутка замълчи…

И нека изповед свещена
на връзката ни е свещен печат.
Бъди во век благословена
ЖЕНА със българския дух крилат!

Иван Селановски
брой 1/2020

събота, 28 март 2020 г.

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова

ШЕПА ЗЕМЯ – разказ от Гергана Христова
      

Тихо беше, смълчано. Нищо, че работно време, тая нива най-последна диреа. Тука за сеитба сбираа, че най-стаяше. Друг сега никой немаше. Само жетварки тънко пееха, а наоколо, жито, жито като море и лъха на хлеб, печен, златен и топъл.
Златан се наведе и загреба в шепата си, колкото се хвана земя. Черна беше, плодородна. Каквото боднеш, все ставаше. Като припечеха горещниците, се пукаше на големи буци, тежки като злато. Като я напоеше дъжд, ставаше мазна и лъхаше сладко, на живот. Стисна я в ръката си с колкото сила има, на прах да стане и я посипа край него си. Хубава земя беше. Тая година берекетлия излезе. Роди се от всичко по много. А житото едро, класовете подгънали се до чернозема, като поклон пред майчица.
Всичко имаше Златан. И къща голяма, и земя, и жито и що се сетиш. И здрав беше и неговите живи и здрави. И пак мъка му беше. Стиснала се душата у шепа, тая същата, къде земята сбра у нея си. Майка му се му викаше, че роден е с късмет. Златно име му дала щото с коса като зрело жито се родил, като със злато изсипано по него. И още нарекла го, златен да му е живота. Се тъй говореше, че ще се наредят нещата, нали с късмет е… да му укроти мъката гледаше. А тя и нейна беше, като чадото ѝ вехнеше, и тя побелеваше.
Загледа се Златан, доде поглед стигаше ниви, жито свело глава, морно и чак най в далекото линия – под нея зрело жълто, над нея прозрачно синьо. На тая нива я за пръв път виде – мъката му. Дошла беше Зорица да му работи с нейните. Ако и да я печеше слънце цел ден, бела оставаше. Лицето и под кърпата цялото радост. На ушето макове турила – огин запален, жарава. Кога дишаше от песен, не знаеше, а глас ли, славей ли, ама като викнеше чак до оная линия в най-далекото се чуеше. Некой път като поточе игриво, други пъти, като река мътна, или трева шъпнеща. Да ти затрепере душата. Все първа беше, и сака че с житото, и земята си хортуваше. А как стъпаше… тревка се не сгазваше.
Сърце му тупна на Златан, та подскочи и се свре некъде в краката ѝ. А непокорен беше. Що моми беше гонил и ни една не взимаше. А хубав беше, като млад дъб и всички от далеко го разпознаваха. Немаше мома да не беше остайла очи в него. Тая го не погледна. Ни на пари поглед обръщаше, нищо че немаха, ни на молби вера ловеше и на клетви. Златан и яден, и лют като хала при нея ходи, и тих… нищо. Накрая рече му църква да дигне, като изгрева слънцето, пред иконите да се кланя. Като залезва, пак. По обед целата вътре да грее. Като я дигне, тогаз ще му пристане и в нея ще се венчаят.
Пощури се Златан дорде майстор намери, тъй баш да я вдигне, ама намери го. Кога, къде края беше градежа, майка и рече дом да седи, по нивите да не оди. Ква е бела и убава, ще я ожари, коприва, ще я опали огин… ще вземе да погрознее. Остана Зорица покрай печката, гозба да прави, да премете, ма и тука много да се не сили, ръце да си не троши. От неко ден взе да отпада. Мина се не мина, на постеля остана. Златан доктори праща, илачи, билки, врачки, баячки… Зорица, ни по-зле, ни по-добре.
Две зими от как ветровете обикаляха къщата ѝ. Тя из под чергата ги слушаше. Църквата с камбаня вече народ сбираше, тя още не влизала вътре. Останала беше само белата ѝ кожа по нея и очите, мътни. Викаха му старите и на Златан и Зорините, друга да си дири, тая дом нема да му грее. Той не даде да се доиздумат, ни повече уста да отворат. Друга не видеше и не знаеше. Ни му седенки беха, ни кръчми с другари. Вечер одеше до постелята ѝ, па и думаше, кога житото у земята повили, кога снег го покрил… е на баба комшийската петела, чужди кокошки гонил… котката три ги окотила, у зимника ги скрила…. Тя мълчеше….
И сношка, пак до нея седна да приказва. За църквата… как слънцето пред иконите пада, а по обед е зарево вътре. Шарени стъкла беха сложили…
 – Кое време сме, Златане – чу се гласа ѝ тих.
Трепна той:
– По жътва сме… по това, дека те за пръв път видех.
– Гледам те, две годин, се до глава ми седиш. Други моми нема ли?
– Не знам други… Една знам при нея доадам…
– Ако ти реча, до нивата иди утре, шъпа земя ми донес… да я надъхам… да я усета… – гласа ѝ угасна.
– Що приказваш Зорице – сепна се, тя завърте очи, като чернозема по него, та го прободе- кола земя щи донеса, щом сакаш… – черните се укротиха. Дече ли сега чак го видеха. И зрелото жито, златно у косата му, и как се у зениците ѝ диреше… Видеха го, та се укротиха.
Сега стоеше край нивата, тая същата, за земя дошел. Клекна пред нея, колена подпре, като пред майчица, па гребна колко можа. Така го крепи у ръка, доде до тех не стигна. Зорица извърна къде него глава, пресегна ръка та стисна, а бучици се свлекоа помежду пръстите ѝ.
Така заспа, стиснала шъпа земя. Колко луни, ден из ден и носеше, не броеше. За друго не мислеше, за шъпа земя само. У село викаа, кола земя превлече, нивата у тех навлече. Зорица с пълна шъпа заспиваше.
– На живо мерише- викаше.
Познаваше кога е от дъжд росена, кога от огин небесен палена. А очите и, черните ден из ден по бистри гледаха. Взе да става, у градинчето да оди, да го дири, ако се по пътя забави.
Една заран тръгнал беше да види спи ли житото или кокичетата са го дигнали. Коги от село излезна, песен го дръпи, та го повлече. Зорица, насред нивата, седи и пее.
– Що дириш, тука… – Златан се сбръка
– Тука съм жива, тука – тури ръце у чернозема и пак запе, а линията у най- далекото притрепера.
Извор дече ли избликна насред житото….Остай я да са напее, да усети и тя земята, и земята нея. Да си вземе шъпата. Венчаха се у заревото по обед, а камбаня на празник биеше. Две деца му роди и двете на нивата. Цел живот викаше: „Една шъпа земя му требва на човек, Златане, една, да я усети, да си похортуват, неговата си шъпа. Земеш ли му я, ни жив, ни умрел. Шъпа земя сме всинца.“
И се тураше под възглавето „да ми дъха“- дечели го изпеваше…
Така си и отиде, на нивата. Там я погребаха. Златан ден из ден ходеше – „при шъпата ми“ – думаше.
Подир малко… и него там…. На година над тех макове са чръвнаха дече ли огин запален, жарава. Син им се викаше за тая нива „на шъпа земя отвадам“. А нива беше… до най- далекото, до линията. Гледаш, гледаш, та поглед ти се затрие, като изпадала измежду пръстите земя, една шепа.

© Гергана Христова
брой 1/2020

сряда, 18 март 2020 г.

ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА - творчески портрет от д-р Красимира Узунова и д-р Веселина Узунова

ОРИСИЯТА НА СЕЛЯКА - творчески портрет на Теню Янчев


Дългият живот между поезията и неугасващият плам на един земеделец




           На стола пред мен е седнал усмихнат възрастен, но запазен мъж. Облечен е в костюм и хубаво палто. В очите му грее живо огънчето на все още будния му ум, а една полуусмивка трепти на устните му. В ръцете си носи тефтер със свои авторски стихове. Казва, че пише, когато не може да заспи. Бай Теню от Книжовник е готов да разказва за своя живот и повече за своето битие на земеделец-николапетковист. Затова съм го поканила и той е дошъл при мен със своите спомени, със своята болка, но и горд, че е съхранил земеделския си дух вече 9 десетилетия. Отварям тефтера на случайна страница и зачитам първите няколко стиха, подписани с псевдонима Хантен:



ПРОСТО ЖЕЛАНИЕ




Аз искам да живея на земята,

тъй както расте зелената трева.

В живота краткотраен на росата

дълголетие да уловя.



На всеки да помогна по човешки.

Болката на другия да разбера.

Когато и на мене ми е тежко,

на близък да се доверя.



           Започва малко притеснен и скован, като на разпит: “Роден съм на 6 септември 1930 г. в с. Книжовник в средно земеделско семейство. Моите родители владеят и обработват 150 дка  земя. В нашия край такива семейства се определят като средни стопани…” Слушам с удоволствие разказа на бай Теню. Постепенно той се успокоява и започва да си спомня за своето семейство и  род.

       До 1906 година селото носи името Idebik. На турски думата означава върба, но името е взето от староперсийската ide – книжнина. В село Книжовник населението изповядва християнство. В центъра на селото се намира и местната църква. В началото на ХХ в. в с. Идебик, преименувано през 1906 г. на Книжовник, живее Теню Янчев - ханджията. С буен нрав и предприемчив дух, той се занимава с търговия. Има и свой хан, където върти търговските си дела. През късните години на своя живот дядо Теню е разказвал охотно за преживелиците си, но кой ти се е сещал тогава да помни и записва тези истории.  Бай Теню помни добре дядо си и в мерена реч увековечава своите опити да разбере чувствата си към него:



ДЯДО




Дядо пиеше гроздова ракия,

на бавни и едри глътки,

и ставаше все по-намръщен.

Очите му пущаха пламък.



Излизаше после на двора,

сечеше дърва за оргев.

Сечеше ги с някаква злоба,

сякаш отсича глави…



    Спомня си с тъга за живота на село – за плодородната земя, огромните стада и за уханните селски вечери. На родното село с любов бай Теню посвещава много поезия:



Всяка вечер по стръмните друмища

слизат бавно звънливи стада.

Запустяват гори и кърища

и притихват в вечерна тъма.



По прозорците на моята стая

капе бавно вечерен дъждец.

Навън край пътя минава

и засвирва безгрижно щурец.



     Семейството на дядо Теню  е било голямо. Със съпругата си отглеждат четири деца. Първородният син е Янчо Тенев – баща на моя събеседник. Той обаче за разлика от своя баща отглежда две деца. Бай Теньо разказва за първите си спомени: ” Помня от 6-годишен живота на село. Завърших прогимназията в село през 1944 г.” С д-р Сованджиев, негов връстник и съученик и съселянин  идват в града, за да се запишат заедно с други момчета от Хасково в гимназията…

„Земеделците в с. Книжовник активно пропагандират земеделската идея, като организират в селото вечеринки. Аз съм малък, но Георги Стайков ме натоварва да изнеса реферат. Постепенно опозицията в Хасковския регион се организира и надига. През 1945 г. си спомням организиран многолюден митинг в Еврейския парк в Хасково. На него присъстват Борис Бумбаров и Петър Сърбински, който е секретар на ЗМС.  На митинга присъстват представители дошли от цялата Хасковска околия с каруци и развяват знамена…

              В 1946 г. с Делка Тенева и други активни земеделци  се събираме в селото на седенки. Тя казва- аз ще ушия знаме. И като ни подгониха комунистите, аз от страх го зазидах в стената до 1989 г.”

               Младите земсисти, като бай Теню все още не подозират, че новата комунистическа власт не само ще ги преследва, но и ще изземе земите, добитъка и инвентара им.



Комунизмът дойде от вън насила,

наложи страха, лъжата, терора.

Половин век виси въже на бесило,

за да плаши непокорните хора.



      „Особено остра борба между земсистите и ремсисти течеше в гимназията след обесването на Никола Петков през 1947 г.- продължава бай Теню.- Ние бяхме 6 паралелки. Нашата класна стая беше в избата. Винаги имахме спорове с ремсистите. Регионът общо взето се делеше така – на запад от Хасково, селата Гарваново, Татарево и другите имаше повече привърженици на РМС, а в селата на изток и юг – Брод, Узунджово и другите имаше повече ученици – привърженици на ЗМС. Непрекъснато избухваха големи разправии. Ние защитавахме правото на частната собственост и земеделско управление, а ремсистите проповядваха  за обединяване на земята. Помагахме тайно на земеделски стопани, които са пратени в концлагерите.

  …Моето семейство беше последно останало извън сформираното ТКЗС до 1956 г. Дядо ми много пъти  биваше арестуван и насилван, за да влезе в кооператива. Последният път през 1956 г., когато го арестуват и го държат 4 месеца в ареста в мазето, до колене във вода. Той беше 66-годишен - як 100-килограмов човек, но когато се върна беше станал 50 килограма. Разпитвал го е Делчо Шопа - известен хасковски комунист.  Когато го пуснаха, изтормозен, той махна с ръка и рече - записвайте се в ТКСЗ…“

Бай Теню приключва разказа си и насълзените му очи ни посочват знамето на дружбата, което подарява на музея: „Ей за тая идея бяхме готови да умрем.” А откакто съпругата му се спомина през 2000 г., бай Теню премисля миналото и в безсънните си нощи реди стих след стих:



НЕ МИ СЕ СПИ




Дъждовна нощ, а вънка лудо

дъждът по плочките плющи.

В тази нощ съм още буден.

Не идва сън, не ми се спи.

Седя в затоплената стая,

леглото кани ме и чака.

Времето лети с минути,

часовникът до мене трака.

Очи затварям, а пред мене – две очи

с цвета на сините простори.

В гърдите пламъче трепти,

Тя каза снощи, че ме люби

и тъй не ми се спи.



              На починалата си съпруга бай Теню записва най-тъжните редове на самота и разкаяние. Често тя оживява в сънищата му за миг и пак е до него – красива и мълчалива, точно каквато я помни. В десетките стихове, които той  посвещава на най-близкия човек се редуват удоволствие, болка и признателност, сякаш продължава да доказва своята неизмерима любов: „моя хубава старице, влюбен съм във теб!” А романтичната, неостаряваща и търсеща душа на 90 годишния бай Теню вдъхновява отговорите на твърде сложните въпроси за живота, любовта и смъртта: 



САМ


/6 април – Благовещение, 10 години от смъртта й/



На гробищата бях – пълна тишина.

Като че ли някъде нещо се спори,

а само моята жена

не иска да ми проговори.



Дали не плащам тежък грях,

че додето беше още жива

я посгълчавах и корях

и сега е мълчалива.



Тя твърде дълго с мен живя,

защото беше търпелива.

Сега под гробната трева

е станала и мълчалива.



Когато Бог ни събере,

а това все някога ще стане,

нека да говори без да спре,

че страшно е като престане.





ПРОЗРЕНИЕ




По пътищата някъде ще падна,

завинаги останал без адрес.

Земята за поезия е жадна,

за жива плът във миг злочест.



Прегърнала ме, тя ще ме приеме,

тъй както е било от памти век.

Със сетни сили ще ме пита

защо страхът нарича се човек.



Какво да отговоря, коленичих,

потънал във земята чак от срам,

че никоя молитва не отричам,

прозрение достигнал ли си сам.”



Д-р Красимира Узунова, д-р Веселина Узунова, РИМ-Хасково
брой 1/2020

четвъртък, 20 февруари 2020 г.

ГОЛЕМИЯТ АВТОР НА "СИТНИ ДРЕБНИ..." - статия от Кирил Назъров


ГОЛЕМИЯТ АВТОР на "Ситни дребни…"


140 години от рождението на Трифон Кунев


Трифон Кунев е един от най-значимите български писатели, оставил трайна диря в съкровищницата на нашата литература и публицистика. Непримирим борец за демокрация, справедливост и свобода, до края на дните си той остава верен на идеите на БЗНС.  Преследван, малтретиран, няколко пъти хвърлян в затвора и преди и след 9 септември 1944г., той никога не отстъпва от хуманните си позиции.
Роден е на 20 февруари  1880 г. в с. Ъглен, Луковитско, където завършва основно образование. Средно образование завършва в Априловската гимназия, а право - в Софийския университет.
Като офицер участва в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна  войни…  Вече е възприел земеделските идеи и в лицето на БЗНС начело с Александър Стамболийски вижда „единствената възможност народът сам да излекува тежките рани от трите войни.“/цитат на Кунев/
Още през ученическите си години пише стихове. През зрялата си творческа възраст създава чудесна поезия в духа на народната песен, както и лирика.   Особено сполучливи са неговите разкази, фейлетони, статии….
Журналистическите си и литературни материали печати във вестниците „Българан“ и „Воля“, а най-активно и плодотворно е сътрудничеството му на в. „Земеделско знаме“ и „Народно земеделско знаме“.             
Трифон Кунев е избран за първи председател на Съюза на българските писатели след 9 септември 1944 г. Но… за кратко – до март 1945 г...., когато излиза от печат сборникът му „Ситни дребни като… камилчета“. В книгата си изобличава остро
властниците, които потъпкват свободата и демокрацията у нас. 
Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на БЗНС – Никола Петков вестник „Народно земеделско знаме“, където води рубриката „Ситни, дребни като камилчета“. В нея Трифон Кунев публикува редица фейлетони, в които защитава основните демократични свободи, в противовес на опитите за налагане на комунистически диктатура и тоталитарен режим в България. Неговата политическата сатира достига своя връх в една стройна поредица от коментари върху обществените процеси по онова време, чиито творчески синтез е олицетворен във фейлетон със заглавие „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“.
Публицистиката на Трифон Кунев предизвиква силното недоволство на властите и лично на комунистическия вожд Георги Димитров. В своя реч на 2 юни 1946 година той подлага Кунев на остри нападки и заявява, че такива като него „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.  Няколко дни по-късно, на 8 юни 1946 година, Трифон Кунев е жестоко пребит в редакцията на „Народно земеделско знаме“ и е затворен в Централния софийски затвор, където без съд и присъда престоява в мъчения 138 дни, след което е освободен.
Избран е за пореден и последен път за народен представител във Великото народно събрание от БЗНС. Преди това е избиран за народен представител в периода 1920-1923 г. и 1931-1934 г.
След обесването на Никола Петков и ликвидацията на парламентарната опозиция процесът срещу Кунев е подновен и през ноември 1947 година той е осъден на 5 години затвор.
Неговата неотстъпчивост от идейните му и естетически позиции, от изконните демократични принципи стават причината литературните му и публицистични произведения да бъдат инкриминирани до началото на 90-те години на ХХ век.
Тогава по предложение на Радой Ралин той посмъртно беше реабилитиран и бе възстановено членството му в Съюза на българските писатели, от който е изключен.
Вследствие на причинените му страдания здравето на Трифон Кунев е разклатено. Той умира на 1 февруари 1954 година.

Кирил Назъров
брой 1/2020

понеделник, 10 февруари 2020 г.

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - 3 част


ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

21.12.1886 – 23.08.1923

ТРЕТА ЧАТ

МИНИСТЪР НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ



По настояване на Междусъюзническата комисия в началото на 1922 г. д-р Райко Даскалов е отстранен  от заеманата длъжност, защото е неотстъпчив по въпроса за репарационния дълг и е заменен с по симпатичния на съюзниците Марко Турлаков, от крайната десница в БЗНС.
Освобождаването на Райко Даскалов като комисар по репарационните въпроси се обяснява официално със здравословното му състояние, изискващо да отиде на почивка и лечение. Всъщност, той заминава за Берлин и Виена, за да запознае тези страни с репарационния въпрос и да търси съдействие. Посещава и Париж, където се опитва да преговаря директно с Главната квартира по репарациите. При завръщането си в София прави изявления, че мисията му е успешна.
През пролетта на 1923 г., става ясно, че Марко Турлаков не е подходящ за поста си и Ал. Стамболийски лично поема проблема с репарациите. На основата на извършеното от д-р Райко Даскалов, срещу някои ангажименти в областта на външната политика, България сключва сносно споразумение за репарационния дълг, с което се постига не само намаление на репарациите, а и тригодишна отсрочка за изплащането им и подобрени условия за издължаване.
Докато е комисар по репарациите, д-р Даскалов отново сменя своя ресор в правителството. През есента на 1921 г. е убит министъра на вътрешните работи Александър Димитров от терористи на ВМРО. Убитият е един от най-преданите хора на земеделската организацията, убеден републиканец-демократ, радетел за развитието на кооперативното движение в България.
След извършените кабинетни промени през януари 1922 г.,  Райко Даскалов,  с неговите изключителни способности, компетентност  и авторитет, става министър на вътрешните работи, на народното здраве и заместник на  Ал. Стамболийски. През честите и продължителни отсъствия на премиера от страната, д-р Даскалов поема и неговите задължения.
Новатор и реформатор, винаги със свежи идеи, Райко Даскалов се заема да обнови и модернизира министерството на вътрешните работи.
Поставя въпроса за приемането на редица закони: закон за устройство на министерството на вътрешните работи, закон за полицията, закон за министерството на народното здраве и др. Счита, че стабилизиране на вътрешното положение ще се постигне чрез издигането на властта и превръщането й „ в закрилник на гражданина и неговите свободи” и установяването на демократичен ред.
Според Райко Даскалов съществен елемент за народовластието е децентрализацията на властта и той проектира закона за селските общини, окръжните съвети, за управлението на окръзите и околиите. „Общинският съвет е ос, център, около който ще се върти народовластието в България” – казва в изявление той – „Същото ще се дължи и на окръжните съвети. Те ще трябва да  бъдат издигнати до  малки парламенти… за да освободят по този начин централната власт…. От чисто локални въпроси”. Заседанията на общински-те съвети да бъдат публични, да се разгласяват с барабан, да се провеждат в празнични дни и големи зали. Идеите му за самоуправление, обаче, остават само намерения.
Замислените закони по модернизирането на Министерството на вътрешни-те работи също не се осъществяват.
Обстановката в България се усложнява, започва най-бурният и драматичен период от земеделското управление. Лавина от събития и спешни проблеми поглъщат вниманието и енергията на министъра на вътрешните работи и законотворчеството остава на заден план. Приема се само „Закон на столичната община”, в който заляга принципа за модернизиране и подобряване ръководството на разрасналата се след войните София – създават се шест районни управления в шестте района на столицата. Буржоазната опозиция убеждава царя да не го подписва, но Райко Даскалов успява да респектира монарха – пише му лично писмо, двамата се срещат и указа за утвърждаване на Закона за столичната община е подписан.
Загубилите властта партии третират земеделците като нежелани пришълци в управлението. В началото техният лозунг е: „Никакво съдействие. Нека се пържат в собственото си масло!”. От есента на 1920 г. тези партии, в съюз с ВМРО, започват да кроят планове как да си върнат властта и в една нощ да пометат земеделската „мръсна пасмина”. През 1921 г. дясната опозиция се организира и сплотява. Военният съюз и ВМРО се активизират, появява се Народният сговор, а през 1922 г. и Конституционният блок (Демократическата, Радикалната и Обединената Народно прогресивна партия). От  пролетта на 1022 г.  дясната опозиция предприема широко настъпление срещу земеделския режим, комбиниран с натиск върху царя да отстрани БЗНС от управлението.
Още първите прояви показват, че Райко Даскалов не е стандартен тип вътрешен министър и е трудно предсказуем. Добре информиран и с бързи реакции, той често изпреварва журналистическия интерес по злободневни въпроси.
Недоволни от новия фонетичен правопис и от Закона за народното просвещение, ограничаващ дейността на университетските преподаватели, академичните среди обявяват през март 1922 г. Официално, тя е подкрепена от широки културни среди и техните организации, неофициално и от Военния съюз и На-родния сговор.
Според д-р Райко Даскалов университетската стачка не е академична, а партизанска: дясната опозиция използва борческия дух на студентите за свои цели. На 11 март пред Народното събрание има митинг и полицията се готви да го разпръсне. Неочаквано се появява Райко Даскалов и нарежда на полицаите да се изтеглят. Студентите заявяват, че искат да манифестират, той разрешава и сам застава в първите редици на манифестацията. Това обърква ръководители-те на акцията: те разбират, че министърът на вътрешните работи може да се включи в планирания митинг пред Народното събрание и отклоняват манифестацията към площад „Ал Невски”. „Защо се отказвате от протестния митинг, направете го, кажете вашите искания, аз ще ви отговоря от името на правителството” – предлага Р. Даскалов. Това окончателно и непоправимо дезорганизира студентите, митингът не се провежда.
Фронтът на Софийския университет срещу правителството на БЗНС не е единствен. Налице е подозрително сближаване между врангелиската армия, настанена в България по волята на Съглашението, с някои опозиционни среди и Военния съюз. През м. февруари 1922 г. лично барон Врангел идна в България да инспектира своите войски. В печата и парламента се подема кампания за разоръжаване на врангелистите и изгонването им от страната, тъй като предс-тавляват заплаха за властта и националната независимост.
Тежестта по излизането на правителството от тази тежка ситуация се поема от Райко Даскалов. Неговото министерство решава: всички руски войскови части да внасят пари за издръжката си, тъй като депозираните са изчерпани; бързо и окончателно да се разоръжат, включително техните военни  училища на българ-ска територия; всички руски военни части да се подчиняват на българските закони и на българските граждански власти, а правителството да съдейства за завръщането им в родината.
Във връзка с разкрити документи, свидетелстващи за заговорническа дейност на врангелистите с някои опозиционни партии, на 11 май Министерския съвет решава да се екстрадират от страната всички висши руски офицери и щабове, да се контролират техните фондове за издръжка, а войниците да се разпръснат по селата. Райко Даскалов уведомява Стамболийски, който е в Генуа, че врангелистите, насърчавани от дясната опозиция, организират заговор срещу суверенитета на страната. Барон Врангел реагира със заплашителна телеграма срещу земеделското правителство, което отговаря със специално комюнике, а Райко Даскалов заявява в парламента: „ Ще бъдем съдени, ще бъде престъпление, ако не вземем мерки срещу врангелистите”.
Стига се до едно полезно за България решение на Съглашението: оръжие-то на врангелистите да се предаде на ликвидационния орган на съглашението, а техните организации и сдружения да се разтурят. Това означава, че те вече не са бойна сила, която може да се използва срещу страната и правителството. С това Райко Даскалов си спечели допълнителни антипатии и нова доза ненавист от десните опозиционни лидери.
На 27 септември 1922 г. Конституционният блок насрочва национален събор в Търново с намерение съборът да се превърне в „народна трибуна над дружбашкия режим”. Дворецът внушава на привържениците на блока да не се спират пред нищо, даже и пред въоръжени стълкновения, ако властта се противопостави на акцията им със сила. Тогава царят щял да се намеси и с помощта на армията да смени правителството на Ал. Стамболийски.
     БЗНС отговаря на блоковия събор с контра събор на същата дата и съ-щото място. Свикан е под формата на конгрес на цвеклопроизводителите и конгрес на инвалидите, старците и вдовиците от войната. Ал. Стамболийски заминава за Женева, за да присъства на заседание на Обществото на Народите (ОН), като е на мнение да се забранят и двата  събора. Според Райко Даскалов няма законно основание за такава реакция и Министерския съвет решава да се вземат мерки за избягване на стълкновения, произшествия и буйства и възлага на министър Райко Даскалов да вземе необходимите мерки за запазване на реда при „пълна негова отговорност”. Той прави изявления, че не правителството, а БЗНС ще се бори с конституционния блок.
При придвижването на блокарите и земеделците, пътуващи с влака София-Търново, между тях възникват конфликти. Блокарите се държат арогантно, презрително и предизвикателно със селяните, отправят към тях обидни думи и ругатни. В същия влак пътува и Райко Даскалов, като благодарение на неговата намеса не се стига до кървави стълкновение, но не успява да спаси брадите и мустаците на М. Маджаров, д-р. Ст. Данев, Ал. Малинов, Андрей Ляпчев и др. когато влакът спира на гара Плевен. Години по-късно, когато въпросните политици още тръбят в десния печат, че селяните са извършили издевателства на тях, самият  Ал. Малинов ще каже: „вие се оплаквате загдето ни отрязаха брадите, а те пораснаха по-буйни и по-красиви, а къде са главите на Стамболийски, на Райко и на колко много още…”
Групата на Конституционния блок не стига до Търново не поради намесата на органите на властта, а поради отпора на селяните. Те не можаха да простят на тия, които водиха убийствените войни, завършили катастрофално, не можеха да простят за убитите техни свидни чеда при Захарна фабрика и на фронтовата линия, за оставените сираци и войнишки вдовици. Земеделските колони влизат в старата столица и се събират на Марно поле.
Цялата нощ на 16 срещу 17 септември Райко Даскалов посреща делегатите от страната и е уверен в тяхната подкрепа и жертвоготовност, както по време на Владайските събития. До известна степен е разтревожен дали ще съумее да  усмири това множество, което идва с определени искания, развълнувано и ожесточено. Засечени са два камиона с оръжие и боеприпаси на блокарите, идващи от Горна Оряховица към Търново. Митингът се провежда под наслов: „Да се приложат реформите на Земеделския съюз! Да бъдат съдени виновници-те за националната катастрофа! Народните предатели да се хвърлят в Янтра!”
По първия въпрос всички са единодушни, но решения по другите два биха навредили на преговорите, които Ал. Стамболийски води в Женева. Редуват се оратори, но не могат да усмирят множеството. Всички очакват на трибуната легендата на Радомирската република Райко Даскалов. Той обещава, че ще се проведе референдум, за да се допитат до целия народ и за да не допусне по-голямо брожение, запява земеделския марш, делегатите също запяват и под строй се изтеглят от митинга.
Въпреки това, всичко сторено от него като министър на вътрешните работи поражда възражения и недоволство от страна на дясното крило в земеделския съюза, на царя, на Конституционния блок и Светия Синод. Дворецът и Светият синод предпочитат да не афишират враждебност, но блоковият печат изобилства от нападки по негов адрес. Десните партии се чувстват надхитрени и изиграни, но отделни техни дейци признават политическия усет и прозорливост на министъра, който не се е поколебал да разреши едновременно провеждане на двата събора, като с това е показал силното влияние на Земеделския съюз.
Търновските събития предизвикват ръководството на БЗНС да създаде „конна гвардия” със задача да охранява конгресите и събранията на съюза. За неин главнокомандващ е определен министъра на вътрешните работи. Опозицията отново сипе хули, като нарича командира на Оранжевата гвардия – „радомирския разбойник”
Противниците на д-р Даскалов се множат.
Обещаният от него референдумът за съдене на виновниците за националната катастрофа се провежда на 19 ноември 1922 г. по закон, гласуван от парламента. Но в печата, както и в парламента, Блоковите водачи обвиняват и клеветят Райко Даскалов, че се съюзил с комунистите, а земеделците са издига-ли „болшевишкото знаме”. Съглашенците също считат, че референдума е дело на „екстремистите около Райко Даскалов” и искат разтурянето на  Оранжевата гвардия.


статията подготви и предостави за публикуване
Живка Танчева

използвани литературни източници: проф. д. и. н. Димитрина Петрова

брой 1/2020

списание "Картини с думи и багри" брой 1/2020

gabriell-e-lit

вторник, 21 януари 2020 г.

ПРЕДИ 30 ГОДИНИ - спомени на Тако Караиванов

ПРЕДИ 30 ГОДИНИ

Възстановяване на дружбите на БЗНС „Никола Петков”


Преди 30 години, на 21 януари 1990 г., в Клуба на културните дейци в гр. Димитровград  се състоя учредителна конференция за възстановяване на БЗНС „Никола Петков”, който беше забранен със закон през 1947 г. Клубът беше препълнен от бивши дейци – земеделци-никола петковисти и симпатизанти. Конференцията се водеше от Иван Стефанов и Марин Гочев. Открита беше от най-възрастния земеделец Ради Точев, който с една много емоционална реч въодушеви аудиторията. Последваха много въпроси и изказвания.
В края на конференцията се избра временно общинско ръководство, със задача да възстанови дружбите на БЗНС „Никола Петков” във всички населени места и в шестте квартала на града.
Благодарение на „Клуба на репресираните”, който беше създаден през 1989 г., дружбите на БЗНС „Никола Петков” бяха възстановени веднага след 15 януари 1990 г., когато беше отменена забраната на БЗНС „Никола Петков”.
Конференцията избра временно общинско ръководство в състав: Иван Стефанов, Марин Гочев, Тако Караиванов, Христо Запрянов, Тончо Настев, Георги Сталев, Митьо Александров, Митьо Димов – Дъгала, Кольо Петков, Куман Бинев и Васил Пеев. Точно Настев беше избран за временен председател.

Тако Караиванов
брой 1/2020

събота, 21 декември 2019 г.

ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ - 2 част


ПОРТРЕТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ

21.12.1886 – 23.08.1923

ВТОРА ЧАСТ


СЛЕДВОЕННАТА ДЕЙНОСТ НА Д-Р РАЙКО ДАСКАЛОВ


                    
Периодът, който изминава БЗНС, за да стигне до изборна победа през 1919 г., е наситен с много трудности. Изминали са шест военни години, през които не е провеждан конгрес, БЗНС няма организационен живот, наложително е да се свика ХV-ти конгрес. С изготвянето на програмата му се заемат Ал. Стамболийски и д-р Райко Даскалов. Изготвя се и проектоустав, който се обсъжда в дружбите. Д-р Райко Даскалов формулира основните принципи на БЗНС:  народовластието и трудовата поземлена собственост.
За него  са  еднакво неприемливи и „едрото земевладение и премахването на частната собственост върху земята”. Основно виждане  в неговата програма е: „Земята да принадлежи на тогова, който я обработва.”
На ХV-тия конгрес се получава известен сблъсък в парламентарната група между хората на Стамболийски и тези на Димитър Драгиев. Д-р Райко Даскалов ръководи конгреса и не допуска да се стигне до разцепление в съюза.
Приета е следната резолюция: „Септемврийската революция (1918) – беше една неизбежна последица от главоломната и гробокопаческа политика на кръволока Фердинанд.”
Основната, програмната политическа задача, приета от конгреса е „установяване на народовластие”, разбирано като конституционно парламентарно управление.
В програмата отсъства точка за република, макар участниците в него да не се отказват от републиканската идея, но моментът не е подходящ, поради пълната политическа изолация на страната; делегатите съзнават, че приемането на политически курс към установяване на републиканско управление би довело до нови скандали между съседните държави, които са с монархическо управление. При закриването на Конгреса д-р Райко Даскалов държи пламенна реч, с която взривява делегатите: „Вместо да строим казарми, ние ще строим училища. Вместо да точим ножове, ние ще точим плугове! Това е нашата политика,  нашето знаме, нашият девиз и нашият път!”
В изборите през м. август 1919 г. БЗНС е първа парламентарна сила. Ал. Стамболийски трябва да със-тави правителство. За министър на войната той предлага д-р Райко Даскалов, който има медал за храброст и е завършил школата да запасни офицери, а освен това е бил главнокомандващ Републиканската армия. Д-р Даскалов отказва. Душата му е пропита с дъха на земята и иска да работи за осъществяването на поземлена реформа. Земеделското министерство се оказва тежък ресор. Селското стопанство е в следвоенна разруха:  изтощено от реквизициите, от липсата на работоспособни мъже, добитък, коли, с износен инвентар, навсякъде се ширят спекула, мизерия и глад. България губи част от плодородните земи на Добруджа и Тракия, в страната нахлуват десетки хиляди бежанци, които трябва да бъдат оземлени. Първото нещо, което трябва да се направи, е да се подсигури прехраната на населението, а това означава – да се модернизира земеделието.
През м. ноември 1919 г. е приет „Закон за търговия със зърнените храни и произведения от тях за прехраната”.
Създава се Консорциум, който изкупува храни направо от производителите, но среща съпротивата на търговците житари и по настояване на Междусъюзническата комисия е отменен.
Като философ, д-р Райко Даскалов добре е проучил поземлените реформи на братята Грахки и иска, след като ги осъвремени, да ги приложи в България. С присъщата си енергия и работоспособност, заедно с екипа си, той се заема със създаването на законопроект за „трудовата поземлена собственост”. През м. февруари 1920 г. проектът е отпечатан в десетки хиляди екземпляра и е разпространен из цялата страна. С известна загриженост той констатира: „Макар черния блок и комунистите да лъжеха народа, че земеделците не ще раздават никаква земя и правят вулгарни агитации, с което попречиха на много нуждаещи се да подадат декларации за земя, досега са оземлени 55 820 семейства. За него въпросът за комасирането на земята „се намира още в самото начало на  своето развитие” и тепърва този от голямо значение въпрос ще излезе на сцената у нас. Само след неговото решаване ще може да се даде един голям тласък на българското земеделско производство.
В „Закона за трудовата поземлена собственост” д-р Райко Даскалов засяга и въпроса за „сдобиване на всяко семейство с дворно място и дом”, което да „важи както  за селата и така и за  града”. Според закона три родови семейства могат да притежават до 500 декара земя.
Току-що страната се е отърсила от шока във връзка с подписания в Ньой мирен договор и в България избухва Транспортната  стачка. Благодарение на разумната политика, която води земеделското правителство, стачката е потушена. Д-р Райко Даскалов с възмущение формулира стачката така: „социалисти и комунисти не направиха стачка против войната, а стачкуваха против земеделското правителство”.
След потушаване на транспортната стачка, БЗНСсе чувства с укрепнали позиции и започва да се готви за самостоятелна власт. Александър Стамболийски успява да издейства от цар Борис ІІІ указ за разпускане на избраното преди половин година ХVІІІ ОНС, както и за насрочване на нови избори. Пред представители на печата д-р Даскалов обяснява, че правителството е изправено пред алтернативата или да се откаже от своята програма, или да потърси подкрепа от народа.
Изборите за ХІХ ОНС се провеждат през март 1920 година при неимоверно разгорещена и ожесточена борба между политическите сили. Главното в случая не е за позициите в бъдещия парла-мент, а кой ще води съдбините на България – буржоазните партии, БКП, или междинната центристка сила БЗНС. В изборите земеделския съюз постига впечатляващ, но  непълен успех – 29% от гласовете и 110 мандата (от всичко 229). Въпреки това, след известни сондажи за формиране на коалиционно правителство, през май 1920 г. се създава самостоятелен кабинет начело с Ал. Стамболийски. В това уникално аграрно-центристко правителство д-р Райко Даскалов поема нов ресор – става министър на търговията, промишлеността и труда, без да успее да реализира проектите си за селото.
Хомогенното земеделско правителство поема държавното кормило в труден момент. България е в международна изолация, икономически съсипана, обременена с непосилни репарации и стари дългове: трябва да издържа окупационните съглашенски части, а след влизането на договора в сила и многобройни контролни органи, да осигури завръщането на пленниците и заложниците, да осигури пенсии за хилядите инвалиди, вдовици и сираци, както и обезщетения на съкратените офицери, да устрои хиляди бежанци и др.
Д-р Райко Даскалов е в челните редици на реформаторите в БЗНС, които считат, че България може да бъде извадена от това тежко, ненормално положение и да бъде поведена напред, но само при радикално преустройство на икономиката.
Необходими са реформи – ограничаване на едрия капитал, създаване на държавни монополи и превръщане на кооперациите в  доминиращ стопански фактор. Д-р Райко Даскалов е за всестранно икономическо развитие на България. Индустрия или земеделие – такъв въпрос не бива да се поставя, пише той. „Не може една страна да живее само със земеделие... Ние сме длъжни да имаме и занаяти, и индус-трия, особено оная индустрия, която черпи своите материали от нашето земеделие и нашите подземни богатства… Само със земеделие страната ни ще бъде като човек с една ръка, а сама ръка и в морето не може да се измие.
За да се развива националната икономика, капиталите трябва да се насочат към производството, а не към спекулата, да се създават държавни монополи и кооперативни предприятия в занаятите и индустрията. Прогресивно да се облагат доходите, дружествата и  имотното състояние. Работниците да получават дял от печалбите на предприятията, да се усъвършенства социалното осигуряване”, препоръчва д-р Райко Даскалов.
По въпроса за чуждите капитали, той е на мнение, че „те трябва да се допускат, но не безразборно и безконтролно.”
Концепцията на Райко Даскалов за развитието на икономиката не се приема от целия правителствен състав.
Групата около Марко Турлаков е само за козметични промени, умерените, към които принадлежи и Александър Стамболийски, са за по-ограничени реформи, против държавните монополи. Това създава определени трудности на стопанския министър, но въпреки това той движи проектите си енергично, настойчиво и с въображение и насоченост за постигане на реални радикални реформи.
Консорциумът е трансформиран в Държавно-кооперативна организация за износ и търговия с храни. Д-р Райко Даскалов успява да прокара „Закона за модернизирането на селското производство”.
Негова е идеята за обновяване на земеделието чрез „Закона за водните синдикати” /1920 г./.
Водните ресурси, макар и ограничени, да се използват най-рационално. Предвижда се строителство на язовири, водни електроцентрали, напоителни и отводнителни системи. Строителството им да се извършва не само от държавата, но и на кооперативни начала от водните синдикати, а в тях да влизат: собственици на земя, на воденици, мини и др., общини и окръзи. За водните синдикати предвижда редица привилегии: освобождават се от мито внесените от тях машини и инсталации, отстъпат им се безвъзмездно държавни и общински имоти и др. За строителството на водни съоръжения д-р Даскалов разчита на трудовата повинност, която е въведена вече със закон. В държавната програма за водите на България, той чертае една внушителна, смела и далновидна система. Модернизирането и напредъка  на страната да се осъществи чрез създаване на единна електрическа мрежа, поливно земеделие и съвременно водоснабдяване.
Д-р Райко Даскалов е инициатор за изготвяне на Законопроект за горите, който предвижда тяхната експлоатация да се извършва от кооперативни сдружения.
През 1921 г. е приет Законопроект за трудовата поземлена собственост (ТПС), но в нов вариант. При неговото обсъждане и подготовка Райко Даскалов, верен на своето убеждение за социална справедливост, държи реформата да бъде социално ориентирана, да се постави в рамките на труда и да облагодетелства колкото може повече безимотни селяни. Той е радетел за кооперативно обработване на земята. Оглавява комисията в УС на БЗНС, която трябва да проучи възможностите за нейното практическо използване.
Д-р Райко Даскалов разбира несъвършенството и ефекта на закона спрямо работниците и предлага да се разшири със закони за обществените осигуровки, контрол на работниците върху производството на предприятията и участие в техните печалби, за изглаждане на конфликтите между труда и капитала. Той е вносител на един доста модерен законопроект за социално осигуряване, провален от задружните усилия на лявата и дясна опозиция.
По повод поканата на английското правителство д-р Райко Даскалов да посети панаирите в Лондон и Бирмингам през март-април 1921 г., той е натоварен с отговорна мисия - да обиколи няколко съглашенски държави и да направи сондажи по икономически и политически въпроси. Отправя се за Женева, след това посещава Брюксел, за да се запознае с предстоящото пристигане   на Междусъюзническа комисия в България. Във Франция се среща с видни политици и общественици като Е. Ерио, Ленай (член на главната  комисия по репарациите), с приятели на България, като полковник Ламуш, мадам Менар-Дориан и много други, като търси съпричастност за намаляване на репарациите, излаз на Бяло море и раздвижване на българо-френските връзки.
След тази обиколка на Европа, той посещава Лондонското промишлено изложение. В Англия д-р Райко Даскалов се свързва с банките по плащанията на довоенните дългове на България и подписва изгодни спогодби по издължа-ването  им.
Не пропуска да посети и разгледа панаира в Бирмингам, индустриални предприятия в Глазгоу и Манчестър, посещава Департамента по морска търговия. Среща се с кмета на Лондон, гостува на английското географско дружество, проучва въпроса със снемане на възбраната на българските имоти в Англия (заради репарациите). Сврзва се с асоциацията на аглийските производенели, разговаря с писателя Х. Уелс и  много други видни общественици на Англия.
В Лондон, в края на м. февруари, започва среща на външните министри на Англия, Франция, Италия, Белгия и САЩ, на която ще се разглеждат въпроси, касаещи Балканите. Д-р Райко Даскалов не пропуска възможността да разговаря със съглашенските политици за излаза ни на Бяло море, за българските преселници от Беломорска Тракия, за диалог с членове на главната репарационна комисия. Въпреки голямата натовареност, той не престава да следи и какво става в България. Тревожи го поведението на Марко Турлаков и неговите големи амбиции за премиерския пост.


Статията подготви и предостави за публикуване
Живка Танчева


Ползвана литература:


Личен архив на д-р Райко Даскалов;

Спомени на близки хора и роднини;

проф. Димитрина Петрова, доктор на историческите науки 


брой 4/2019
списание "Картини с думи и багри" брой 4/2019

gabriell-e-lit