Поетът-земеделец, николапетковистът Атанас Райков навърши
90 години. Честито! Той е роден в село Тюркмен, Пловдивско. За нелегална
антикомунистическа дейност е осъден на 15-се години затвор и от 1952 до
излизането си на свобода преминава през затворите в Пловдив, Шумен, София,
Пазарджик, Ловеч, в лагера на Белене – остров Персин.
Като молим за извинение за допуснатата грешка в миналия
брой на Литературно земеделско знаме, изказваме на г-н Райков най-искрени
пожелания за крепко здраве, дълголетие, бодър дух и вдъхновение за ново
творчество!
Роден е през 1932 г. в. Опълченец, Чирпанско. Основно
образовани получава в родното си село, асредно завършва в Пловдив.Членува в Съюза на писателите земеделци от самото му учредяване. Започва
да пише стихове като ученик.Още от
тогава усеща селските неволи и у него се пробужда дух за справедливост и
бунтсрещу неправдите. Това е и
причинатапрез 1953 г. да бъде осъден на
7 години лишаване от свобода заради “конспиративна дейност”. Преминава през ада
на затворите в Пловдив, Шумен, остров Персин, Пазарджик.Затворническите години не убиват духа му да
работа за БЗНС. Той е неумолим в организационната си дейност.Сред своите съмишленици е известен с
псевдонима Апостола. До края на живота си работи и живее в гр. Пловдив.
Роден е в гр. Панагюрище на 11 януари 1927 г.
Завършил е българска филология във СУ “Св. Климент Охридски”. Член е Съюза на
писателите земеделци от самота учредяване. През 1949 г. е осъден на доживотен
строг тъмничен затвор. В затвора прекарва 10 г. и 4 месеца.
Преподавал е български език и литература в Девин, Сопот, Калофер, Копривщица, Раковски. Негови произведения са били печатани в много регионални и национални периодични издания.
Разбирането му за поезията е, че тя трябва да служи на човека, като изразява неговите мисли и чувства, за да го възвиси нравствено и духовно.
Пенко Керемидчиев е автор на стихосбирките "Откраднато слънце" (1994 г.), „Разпятие” (1998 г.) „Непокорена летопис” (1998 г.), „Пронизана душа” (2000 г.), „Изстрадано време” (2002 г.), „Венец от живи рани” (2004 г.), „Видения”, (2006 г.), „Недосънувани блянове”, (2012 г.), „По-приказна от приказка” (2013 г.) и „Песента на щурчето” (2018 г.).
„ДОКУМЕНТИ ЗА ДОБРИЧ И ДОБРИЧКО, СЪХРАНЯВАНИ ВЪВ ФОНДОВЕТЕ НА ДА-РУСЕ – ревю на Надежда Александрова
ЗА РЪКОПИСА И ИЗДАНИЕТО
В края на последното тримесечие на 2021 г. издателство gabriell-e-lit осъществи като електронна книга сборникът „Документи за Добрич и Добричко, съхранявани във фондовете на Държавен архив-Русе“ със съставители Тодор Билчев и Цветомира Димитрова. Редактор е Цветолин Недков от Регионален исторически музей-Добрич, а рецензент е ас. Камелия Койчева от Шуменския Университет „Епископ Константин Преславски“. По този начин навлязохме в една нова за нас територия – краеведската литература. Изданието е спонсорирано от Община град Добрич. Печатното издание ще зарадва читателите ни в празничните дни между Коледа и Нова година.
Документи за Добрич и Добричко съхранявани във фондовете на ДА-Русе – съставители Тодор Билчев и Цветомира Димитрова
Книгата съдържа 83 документни приложения, сред които снимки, статии от вестници, плакати и програми от културния живот, свързан с Русе и Добрич, лични писма и пощенски картички, кореспонденция с институции, вкл. с ДА-Русе и др.
Композиционно, съдържанието е разделено в пет основни части.
Първата част е озаглавена „Обществено-политически живот“, която включва две подзаглавия – „Общественици и обществени организации“ и „Поборници, опълченци, участници във войни и бунтове“. Лично мен ме впечатлиха спомените на Стоян Василев от с. Шабла, свързани с Дуранкулашките селски бунтове от 1900 г., както документите, свързани с живота и съдбата на немските преселници в с. Али анифе, Добричко и сведения за интернирането им от румънците след завземането на Добруджа. 1 ян. 1927 г. – 29 март 1943 г. – исторически факт, който не познавах.
Втората част е озаглавена „Просвета и култура“ и бих я нарекла сърцевина на изследователските находки, а може би и на изследователските търсения. Тук намираме документи за най-старото средно светско училище в България, наред с известната Априловска гимназия в Габрово, а именно Русенската първа мъжка гимназия. В нейната „Юбилейна книга на Русенската народна мъжка гимназия „Княз Борис” – Русе, 1935 г. търсим името на най-добруджанския български писател, Йордан Йовков, за когото знаем, че е бил за кратко ученик в това престижно училище. Но търсенията на съставителите не се оказват ползотворни в тази насока. Затова пък, натъкват се на друг факт, свързан с Йовков, с който ще запознаем нашите читатели по-късно в изложението.
От този раздел на книгата ще научим и за извънучилищните дейности, свързани с междуучилищен обмен, почивно дело и др.
Много интригуващ е разделът „Култура“, в който се запознаваме с биографиите и дейността на интересни личности с добруджански корен, оставили ярка следа в националната и регионална културна история и традиции в областта на музиката, поезията и литературата, изобразителното изкуство, а също във физкултурата, спорта и туризма. Правят впечатления имена на хора, свързани чрез творческата и житейската си съдба с Добрич и Русе, като музикантите Йордан Иванов, Борислав Михайлов, Стефан Вачев, Георги Вачев, прима балерината на Русенската държавна опера Надежда Руменин, актьорът Константин Димитров, поетите Стоян Коев, Веса Караджова, Мила Доротеева, Панайот Чивиков, художникът Васил Букуров и др.
Третият основен раздел в книгата е „Промишленост и горско стопанство, където тежестта пада върху лечебното и ветеринарно дело.
В четвъртата част, озаглавена „Духовен живот“ е разгледана дейността на църковната институция. Като въведение е направена кратка ретроспекция на новата българска църковна история, а именно след събитията от 1864 г. Тук изпъква името на митрополит Симеон Варненски и Преславски, като е разгледана в детайли негова биография и приносът му към духовността, както и връзките му с Добрич и Добричко, следи от които намираме във фондовете на Държавен архив – Русе.
В последната, пета част, са събрани всички намерени от изследователите-съставители на книгата документи, които не могат да се класифицират в другите четири категории и е озаглавена „Други“. Там ще намерим отглас от събития, свързани с честването на 1300 г. от създаването на българската държава и мемориалния комплекс, в който изпъква най-големият в страната паметник на хай Аспарух.
Наред с това, присъстват и документи, свързани с дунавския речен флот и някои семейни спомени, които стават достояние на обществото след попадането им в Държавния архив – Русе.
АКЦЕНТЪТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НИ
В един толкова разнообразен като съдържание труд е може би трудно да се акцентира върху конкретен проблем или събитие и всеки обективен поглед би бил затруднен в това отношение.
Но погледът ми на филолог и дългогодишен преподавател по български език и литература не е обективен и безпристрастен. За мен сърцето на този документален труд с множество достойнства тупти с ритъма на пеещите каруци на Сали Яшар. Беглата следа, или по-скоро липсата й (тъй като, както става ясно от текста, във фондовете на ДА-Русе не са открити писмени данни от присъствието на ученика Йордан Йовков в Русенската мъжка гимназия) прави това малко зрънце история толкова ценно.
Но нека дадем думата на съставителите Тодор Билчев и Цветомира Димитрова и да надникнем в текста на нашето издание.
* * *
Тук трябваше да присъства името на най-добруджанския български ученик, това на писателя Йордан Йовков, който също през този период за кратко преминава през тази гимназия, но, за съжаление, документи за това не можахме да открием. Открихме само нещо, което косвено касае писателя и затова не пропускаме да го включим тук в нашата книга. Това са пис-мата от ИМ – Добрич до нашия фондообразувател Димитър Роев за издирване родовите му корени, които водят до близкото му родство с известния с пеещите каруци Йовков герой Сали Яшар и неговото село Али Анифе, за което по-горе вече разказахме. А сега, ето и писмата:
„Баща ми е бил чичо на Сали Ашар – живеели в Шумен. Изработвали пеещите каруци.“ – само това е записал Д. Роев на гърба на едно от писмата, изпратени до него от Добрич. А самото писмо гласи:
„Уважаеми господин Роев,
Извиняваме се, че закъсняваме с отговора на Вашето писмо, но Литературен музей „Йордан Йовков“ няколко месеца нямаше уредник. Пише ви човекът, който току-що бе назначен на упоменатата длъжност.
Сведенията, с които разполагаме са извадени от книгата на Димо Минев „Йордан Йовков. Спомени и документи.“, Варна, 1969 г. Ще Ви цитирам спомените на Коста Йовков (най-малък брат на писателя) и Ловчо Стоянов (учител, приятел на Йовков).
Коста Йовков
„В село Харман (дн. с. Кардам) имаше добър майстор на каруци, но не се казваше Сали Яшар. Селото Али Анифе в Добричка околия е далеч от Чифуткьой (дн. Йовково). В нашето село имаше един татарин Джапар. В Добруджа считат най-хубави каруци, които дрънкат…“.
Ловчо Стоянов
„Селото Али Анифе се намира от лявата страна на шосето Добрич – Езибей – Армутлии (дн. път Добрич – Крушари). Казва се Али Анифе Калфа, за разлика от Дурут Калфа. Йовков е знаел името на селото като любимо и приятно за изговаряне име. Самото село е малко. Али е име на турчин, а Анифе е име на туркиня.
Сали Яшар е турско двойно име. Йовков е живял в Чифуткьой между татари и турци; живял е и в Саръджа (дн. Росица), където през него време по-голяма част от населението се състоеше от турци. Той е наблюдавал и млади и стари турци и кадъни. Избрал е за своите герои имена, които са по-благозвучни и приятни за него: Сали Яшар, Джапар, Шакире.“…
/ДА – Русе, Ф. 1400,оп. 2, а.е.29, л.1, 2, 2-гр. – Писма от литературен музей „Йордан Йовков“ – Добрич до Д. Роев за изясняване на родовите му корени – 1993 г./
Последват призивни думи към Роев от уредничката Кремена Митева за съдействие по изнамирането на роднините на Д. Роев, които не касаят Йовков и затова пропускаме.
Но няма да пропуснем, че на гърба на едно от двете писма някой, вероятно Д. Роев е изписал: „Прототипът на Сали Яшар“. А под писмото стои датата 27.04.1993 г. – Добрич
Това е малкото Йовково зрънце в Държавен архив – Русе. Но нека не забравяме, че обширните добруджански житни поля винаги са покълвали от множество малки зрънца.
КОЙ Е ДИМИТЪР РОЕВ
За да представим на читателите на списанието един малко по-пълен портрет на източника, от който черпим информация за прототипа на един от най-запомнящите се и любими герои в българската литературна класика, а именно – майсторът на пеещите каруци Сали Яшар, помолихме Тодор Билчев, за повече информация. След няколко дни получихме резюмето на неговото проучване.
РОЕВ, ДИМИТЪР СИМЕОНОВ (1916-1999)
Роден на 18 февр. 1916 г. в с. Златарица, Великотърновско; учи във Военноморското
училище във Варна (1933-1936); стажант-капитан в Параходство „Българско речно плаване“ – Русе (1936), началник на пристанище Тутракан, представител на Стопанско обединение „Воден транспорт“ в Корабостроителен завод „Иван Димитров“ – Русе; лектор-преподавател в Техникум по корабостроене – Русе (1970-1975); един от създателите на литературен кръжок „Н. Й. Вапцаров“ в Русе; автор на над 1000 сатирични стихотворения и епиграми; награден с орден „Кирил и Методий“ – III степен (1975); умира в Русе 21.04.1999 г.
Автобиография на Димитър Роев (1976); преписки с Централен военен архив – Велико Търново, за издаване удостоверение за участие във Втората световна война (1984), с Военноморски музей – Варна за участие в срещи-конференции на ветерани (1984-1986); биографични бележки от Дора Янева (б. д.); списък с отличията на Д. Роев (б. д.). Нареждане за ремонт на моторен кораб „Клисура“ протокол, инструкционна карта, акт за строително-ремонтни работи (1971-1972).
Поеми и хумористични произведения на Д. Роев (1963-2001); преписки с редакции на вестници с приложени епиграми и сатирични стихотворения от Д. Роев (1954-1987); преписки с Христо Радевски, Радой Ралин, Иван Коларов и др. с приложени стихотворения (1963-1986).
Групови снимки на Д. Роев с различни лица (1940-1976).
Aвтобиография (1976); свидетелство за раждане (1916); свидетелство за завършен шести клас (1933); скици на кораби и машини, планове и схеми изработени от Роев (1937); лични дневници като студент (1937-1938); служебен международен паспорт, спестовна книжка, свидетелства и удостоверения за трудов стаж (1939-1953); входни карти и легитимация (1953, 1955); грамоти (1965-1988); скръбна вест (1999).
Писма от Д. Роев до литературен кръжок, за събрание-концерт послучай „100 г. морско образование – Варна“ (1949, 1981); статии, стихотворения, епиграми и разкази (1939-1999)
Портретни и групови снимки на Д. Роев с екипажи на кораби (1930-1990)
Стихосбирки на русенски поети членове на литературен клуб „Н. Й. Вапцаров“ с председател Д. Роев с автографи от авторите (1996-2000); некролог за 40 дни от смъртта Стоянка Роева – съпруга на Д. Роев (2002).
* * *
В един документален труд, както и в бележките, с които трябва да бъде представен може би няма много място за размисли, свързани с житейското преосмисляне на онова, което оставяме след себе си. Но точно в мига, когато оставяме един ръкопис, роден и изграден от писмените знаци на една отминала епоха усещаме силата на съхраненото, „замръзнало във времето“ слово.
И, без съмнение разбираме, че именно писменото наследство, което създаваме и правим достояние на обществото, поверявайки го на фондовете на Държавния архив, е една от следите, които можем да оставим след себе си…
Да, в заключение ще възкликна: „Писаното слово остава и в него живее частица от истината“!
Не е тайна, че масовата подмяна на ценностите в България с ментета не е отминала и българската афористика. Онова съвършенство на подбрани изрази, извеждащо от частни явления в живота до общочовешки принципи и доминиращи идеи. Афористиката е наука за живота, афоризмите утешават в мъка, мобилизират волята, формират морални убеждения. От години територията на българския афоризъм и епиграма, с малки изключения, е превзета главно от графомани, при това с необикновена антикачествена свръхпроизводителност.
Вече е нормално да чуеш за писател (?) издал 10, 20, 30 книги с епиграми и афоризми, всяка с поне 2 000 такива като бройки. Живо доказателство за изведения от професор Александър Цанков закон „Във всяка област на живота всяко масовизиране води до профаниране“.
Сред образците в жанра може да се срещнат мъдрости от рода на „Щом можеш сам да режеш ноктите на краката си, още всичко ти е наред“ - срам ме е да назова електронното издание, дало място на шедьовъра, но той е само един от хилядите и хиляди в този дух.
Още по-трагично е положението с българската епиграма, с изключение на пет имена от старата гвардия в жанра, вече истински автори няма.
А беше време, в което българската епиграма и афоризъм, дело на талантливи автори, делеше мегдан със световните шедьоври на Станислав Йежи Лец, Виеслав Брудзински, Емил Кротки, Брана Црънчевич, чиито изречения се изучават като образци в престижни университети.
Тъжният фон, обаче, вече е разкъсан.
Надявам се, след Мая Цекова нищо няма да е същото.
Тя не се появи от нищото, но й трябваха няколко години след първата й книга „Смешки без дрешки“ (1999), апостолически труд и в афоризмите й в „Апашите са от нашите“ (2019), „Афоризми“ (2020) и вече с епиграми, афоризми и вицове в най-новата й книга „Съчки в огъня“ (2021) да покаже бляскави кратки шедьоври на дълбочина на мисълта.
Четейки ги, неволно си мисля за едно определение на класика в жанра Балтазар Грасиан „Майсторството на остроумието е в изящното съчетание, в хармоничността на съпоставяне на две и три далечни понятия, свързани с един акт на разума“.
Само в последните две години авторката получи признания в авторитетни международни конкурси – първата награда за афоризми „Изящното перо“ на Салона за българска култура и духовност, Чикаго, специална награда в конкурса „Jac, Итар Пеjo“, Република Северна Македония, конкурса „Професор Бързаков“, Сан Франциско, Калифорния, традиционния фестивал на хумора и сатирата в град Кубрат. Мая Цекова е различна и от традиционното за армията афористи и епиграмисти морализаторстване, четене на нотации и пр.; при нея виждаме феникса на кратките форми на сатирата, възкръснал от пепелта на безкритичността.
Съдете сами:
Народе, докато пасеш трева, все ще те доят.
Отнесохме се към Природата като с футболна топка, сега е неин ред да ни бие дузпата.
Трагедията на народа е, че го управляват комедианти.
Излезеш ли вън от себе си, после може и да не се намериш.
Любовта е химия, внимавай със съставките, че може да ти гръмне лабораторията.
ПРИСПИВНА ЗА ВЪЗРАСТНИ
Зайченцето депутатче, бае,
цял ден си играе,
само на определена дата
цяла нощ брои заплата.
БИОГРАФИЯ
От люлка до гроба
ми бъркат във джоба.
КАПИТАЛИСТИЧЕСКА ДОБАВКА
КЪМ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ЗАКОН
Човек за човека е брат,
докато е банкомат.
Има още една съществена разлика между Мая Цекова и огромното мнозинство – докато всички поднасят писаното в насипно състояние, тя поднася афоризми и епиграми, обединени тематично с оригинални решения: парадокси, факторизми, епилогизми, маймунарник, лисици монахини, магарета на хаджилък и други, които внасят допълнителна свежест за връщането на изгубеното доверие в хуманистичното начало, за да може човек да не се чувства придатък към материалния свят.
Поетесата Снежана Изворска смята Мая Цекова за „лирическия лъч в българската сатира“.
Литературната критичка Анжела Димчева пише „Тя притежава всички характеристики на този труден жанр: краткост, дълбочина на мисълта, интересни философски препратки, иро-ничност и самоироничност...
В лицето на Мая Цекова българската сатира намира един достоен продължител на този труден, но вечен жанр. След наследството, което ни оставиха Стоян Михайловски, Райко Алексиев, Радой Ралин е похвално, че една дама влиза в хумора и сатирата“.
Със своите афоризми и епиграми Мая Цекова ни връща усещането за най-доброто в жанра. Те са в хармония с най- новите изследвания на големите специалисти в САЩ и на Запад, според които съвременният афоризъм, отърсил се от нравоучителния характер на Века на Просвещението, спада вече не толкова към литературата, колкото към философията, изразена литературно.
Мая Цекова си има само една мечта, поднасяйки новата си книга: „Ще ми бъде приятно, ако поне за малко съм могла да стопля нечии сърца в този студен свят“.
Неотдавна Кирил Назъров
издаде книгата си „Мигове невъзвратими“, която е емоционално откровение за
нещата – видими и невидими, които са част от неговата същност на човек и
творец, българин и гражданин. „Разпилените записки“ на поета, сатирика,
писателя за деца, редактора, публициста са своеобразен автопортрет „рисуван“
през годините, в който е отразена неговата душевност, обагрена с обич, топлина,
идейно-естетически търсения и открития, творчески позиции, житейска и творческа
философия, носталгия по невъзвратимото. Отразена е и дълбоката му връзка с
природата, магичната сила на словото и принадлежността му към родовите корени,
миналото, близките на сърцето му хора, размислите му за мисията на човека. И
онзи читател, който не познава твореца Кирил Назъров може да го „види“ в целия
му висок ръст на човек и писател, стига да се докосне до „Мигове невъзвратими“.
Кирил Назъров е автор на повече
от четиридесет книги – поезия, проза, произведения за деца, епиграми, дружески
шаржове, афоризми, публицистика, сатира. Ще спомена една от най-вълнуващите
негови стихосбирки – „Завръщане“, посветена на родния му край, и неговото
минало, героите на това минало, близките на сърцето му хора, носталгията по
детството, Огражден планина – извор на вдъхновение.
Къде и да ме води друмът
на моя скоростен живот,
току ще свърне покрай
Струма
под южния озвезден свод.
Кирил Назъров е
чувствителен творец, нежен лирик, изповеден, но в същото време може да бъде и
гневен изобличител на пороци и недъзи, на отцепредателства и безскрупулност в
съвременното ни общество. Книгите му с епиграми и афоризми са приемани радушно
и са награждавани с престижни награди – „Малокалибрени усмивки“, „Под вола
теле”, „Сентенции без граници“, „Писатели в епигРАМКИ“.
Друга знакова книга на
Кирил Назъров е „Огражден“, в която изповяда органичната си свързаност с
любимата планина и родния дом в с. Драгуш; говори с езика на вярванията на деди
и прадеди, с житейската им философия и национални идеали. Тонът и настроенията
в „Огражден“ са лирично оцветени, както е и в поемата „Моят път“. Път,
лъкатушещ между камъни и коприва, песен на щурци, упойващия дъх на лековити
билки, между болки и надежди, радости и покруса. Всичко, което грижливо е
събрал в сърцето си, е извадено на видело:
Не желая да отида в Рая,
отлитне ли животецът ми
къс.
При теб ще се завърна
най-накрая,
за да се слея с твойта
пръст.
Значителна част от
творчеството си Кирил Назъров е посветил на децата. За тях е сътворил чудесни с
цветната си образност и жизнерадост повече от тридесет книги, между които
издаваните преди години във внушителни тиражи „Ловец на дъжд“, „Хоровод“,
„Буквички скокливи“, „Приказките на Заспивко“, „Чудесата на децата“ и др. В
творчеството си за деца той е стъпил върху традициите, завещани от най-добрите
майстори на художественото слово за деца. Продължавайки ги, поетът ги вписва в
съвременните литературни процеси, обогатени и съобразени с изискванията на
нашето време. Като всеки роден автор за деца, Кирил Назъров отлично знае,че – независимо от формата и жанра,
произведенията за малките не бива да бъдат самоцелни, а непременно трябва да
съдържат няколко задължителни елемента – примерно познавателен, възпитателен,
поучителен, високохудожествен. И че ако авторът не ги е вплел в образи,
символи, метафори, картини, той не е истински писател за деца, а непохватен
съчинител, който не твори, а „каканиже“, както се изразяваше на времето
литературния критик Николай Янков.
В стихотворенията на Кирил
Назъров се оглежда целият детски свят: с игрите, хитринките, надпреварата,
любопитството, училището, приключенията и битките – въображаеми и реални,
вековните родни символи. Ето как е възпято българското знаме:
Червеното, зеленото и
бялото
е взело от небесната дъга.
Че винаги високо се е вяло
то,
високо се развява и сега.
Ето, по този начин поетът
се е съобразил с възприемателните възможности и въображението на малките
читатели. Стиховете за сезоните – и сезоните на живия живот – Кирил Назъров
съчетава с уменията, потребностите и очаквания на децата. Особено въздействащи
са поетичните творби за случващото се през тях, възприемат се и се запомнят без
усилия, защото са опоетизирани образно, песенно лирично, с най-характерните си
белези. Баба Зима пристига със снеговете и веселите пързалки, пролетта иде от
юг, водена от Слънчо и кани цветята да се покажат. Лятото оглася с щурчовата
песен поля и градини, а есента се задава от алеите на парка посипани с
пожълтели листа. С подобна вълшебно-приказна стилистика са написани творбите за
обичаните от децата животни и птици – Зайко, Ежко, Лисана, Чичопей,
Катеричката, Кълвача, Славея и други горски и полски обитатели. Поетът умело е
вплетен и познавателния елемент, сподирян от възпитателния.
Не ми се иска да отмина и
хумористичните творби на Кирил Назъров за деца и за възрастни – небивалици,
обратни стихотворения, сбъркани стихотворения, играчки-закачки, скоропоговорки
и др. В тях осезаемо проличава вроденото чувство за хумор на този поет. Той
според мен е между най-добрите ни съвременни хумористи и сатирици.
Ето някои от епиграмите
му: „Превива кръст, добива ръст“, „Щом се изказва обобщаващо, момчето е
обещаващо“, „Битието определя съзнанието, а кесията определя орисията“ и пр.
Кирил Назъров е не само
талантлив творец за деца и възрастни, той дълги години е работил като драматург
на театъра в Благоевград, главен редактор на любимото на редица поколения
списание „Славейче“, редактор в сп. „Картинна галерия“ във в. „Земеделско
знаме“. Бил е председател на читалището в Елин Пелин. За активната му
обществена и културна дейност е избран за почетен гражданин на град Елин Пелин.
Непременно искам да
отбележа, че стихове на Кирил Назъров са включени в читанките и в учебниците по
литература за началните класове. И че безспорно той е един от водещите творци в
съвременната българска литература, а негови произведения са познати в редица
европейски страни.
Кирил Назъров е мой
приятел. С него, повече от четиридесет години вървим по трудните, неравни, тъмни
и светли пътища в литературните пространства на родината ни, вървим като
радетели на високото художествено слово.
Честит юбилей, приятелю!
Пожелавам ти още дълги години пътища и кръстопътища по литературното поле на
България!
