ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ - ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ, ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

 

130 ГОДИНИ ОТ ФИЗИЧЕСКОТО ОТСЪСТВИЕ И 198 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕТКО РАЧОВ СЛАВЕЙКО  (1827 – 1895)

 

ПОЕТ, ЖУРНАЛИСТ, ФОЛКЛОРИСТ, ОСНОВОПОЛОЖНИК НА БЪЛГАРСКАТА ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА

 

Негови съвременници, историци и критици наричат 60-те години на Възраждането „периода на Славейков“. Само творчеството му е толкова огромно по идеи и жанрове, че не може да се вмести в една епоха. Той е поет-родолюбец, поет-гражданин, поетичен художник  на пейзажни стихове в които красотата на българската природа е осветлена от възторжени синовни чувства. Пише и превежда нежни любовни песни. Твори остроумни епиграми, басни наситени с мъдрост и поуки, стихотворения за деца... Събира народно творчество…

Иван Вазов, говори с дълбока почит за него: „Едно голямо и звучно име: Петко Славейков! Да, Славейков, моят учител. Най-важният период на  нашата история – периодът на борбата  ни за духовно освобождение – беше напълнен с неговата деятелност, с неговото слово, с неговото име. Родолюбец горещ, ум богат, всестранен, той даде най-силния подтик на народното свестяване… душа упорита, желязна, родена за борба.. Славейков пренесе като твърд гранит всичките бури на една мъчна епоха и служи за тръбач на въздишките и ламтенията на цял един народ, внимателно вслушан в неговото сладко и гръмко слово…“

Петко Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново в семейството на Рачо Казанджията. Неговата майка умира при раждането, а той е спасен по чудо. Неговият произход са народните български дълбини. Негови учители са животът, народните песни и мъдрости, самоук, а високите постижения в неговият творчески път са показател не само за неговата силна воля, жизненост и дарование, но и за неизчерпаемите духовни сили на българския народ, способни да съхранят творческата си мъдрост и мощ през годините на робство и исторически несгоди, и изпитания.

Целият живот на Славейков е белязан със всеотдайно служене на народа. Още като юноша, 16-се годишен става учител. Още като юноша, по свой начин, подема борба с Търновския  гръцки владика, иронизирайки го чрез песен. 

Непокорният даскал, бъдещ баща на осем деца, е пъден – от място на място. Негови синове са политиците  Иван и Христо Славейкови, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.  Град Трявна ще помни неговото по-дълго присъствие там.  Когато през 1864 г. се установява  в Цариград вече е утвърдено име в църковното движение за независима Българска църква и в Българската Възрожденска литература.

В Цариград неговата дейност е многостранна:  редактор е на вестници, между който в. „Македония“ (1866 – 1872 г.); журналист, литературен критик, поет, публицист, печатар, учител… Там за  около десет години е редактор на осем вестника, автор и преводач на около осемдесет книги. В знак на уважение, неговите съвременници се обръщат към него с „Дядо Славейков“, а той е само на 33-ри години.

Той е основоположник на българската възрожденска публицистика, на българската детска литература и ярък представител на възрожденската ни литература. Първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“ и „Басненик“ издава през 1852 г. Негов е първият хумористичен вестник „Гайда“, списанието за деца „Пчелица“, списанието за жени „Ружица“… Той е  автор и преводач на басни. Превежда Езоповите басни и др. Превежда Библията… Върхът на авторският му гений е поемата „Изворът на Белоногата“, по народно предание.

Славейков вярва в мирната легална борба, но през време на Априлското въстание е арестуван и хвърлен в турските зандани. По време на Освободителната война пак е сред народа. Възторжено посреща руските войски и  организира българска съгледваческа мрежа в тяхна помощ и лично ги повежда по проходи и пътеки. Тогава създава прочувствената ода “Кат Русия няма втора тъй могъща на света!”, израз на народната любов и благодарност към братския руски народ подкрепил петвековният копнеж на българите за свобода..

След Освобождението е член на Учредителното събрание, народен представител, председател на Народното събрание, министър на просветата, министър на външните работи, един от водачите на Либералната партия. Съединението през 1885 г., което  имперска Русия не признава, го сварва болен и уморен, но неговият авторитет е нужен на българката нация и държава и той приема да е подкомисар в Пловдив до признаването на съединението от Европа. Макар и не съгласен с водената от Стефан Стамболов  политика на откъсване от натрапеното влияние на Руската империя, той едва ли би разбрал смисъла на жестокото убийство на Стефан Стамболов, посечен на улицата на 3 юли 1895 г., като председател на Народното събрание, наричан от фанатизирани русофили  диктатор. Този родолюбив и миролюбив Човек едва ли си е представял така разправата с политическият противник, както и апетитите на една имперска държава… В същата година и месец, от убийството на Стамболов, Славейков умира в София, в малката си къща, която шеговито я наричат Парламент, защото винаги е била пълна с хора.  Тя се е намирала  на източния край на днешния столичен площад, наречен на неговото име.

Маргарита Дукова                  

ПРОСТОРЪТ НА МЕЧТИТЕ - стихотворение на Кирил Божинов

Катурна се Берлинската стена,

на милиони слънцето отнела,

а още няма в нашата страна

очакваната светлина в тунела.

 

Как искам да загърбим злите дни

и да започнем всичко от начало,

тъй както пролет дървеса, треви

забравят ледените зимни хали.

 

Но раните в душите ни кървят,

нанесени в сезонните обрати,

когато всеки стъпкан бе ни брат

и всеки без вина убит – побратим.

 

Издънки, на презрени светила

от нощите на лагерите страшни,

докопали се стръвно до властта

превръщат ни в добичета домашни.

 

И трябва дръзко, българино млад,

очите си широко да отворим,

и сложим край на този маскарад

засенчил на мечтите ни простора.

 

Кирил Божинов

НЕНАДМИНАТ МАЙСТОР НА РАЗКАЗА - 145 години от рождението на Йордан Йовков

145 години от рождението на Йордан Йовков

НЕНАДМИНАТ МАЙСТОР НА РАЗКАЗА

Йордан Йовков е недостижимият майстор на разказа в цялата българска литература.     

Роден е на 9 ноември 1880 година в с. Жеравна. Той е петото дете на Стефан Йовков и Пена Бойчова . Детските и юношеските му години преминават в родното място. Учи в Жеравна, в Котел и в София. Учителят по литература му предсказва бъдеще на писател.

Завършва Школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си публикува своите първи творба – стихотворения, а по късно – публицистика  и разкази.

Есента на 1904 година Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран.

След края на войните настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в гр. Добрич. След като Добруджа е дадена  на Румъния, той минава нелегално границата и се установява във Варна.  Учител е във Варненската мъжка гимназия до есента на 1920 година, когато единодушно е избран за член на Съюза на писателите.

Заема различни длъжности в Министерство на външните работи.

Годините, прекарани по фронтовете войните, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. В прозата му няма ожесточение, жестоки убийства, викове на омраза... Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 година два негови тома „Разкази“.  Той утвърждава трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“.

В творбите си Йордан Йовков изследва темите за нравствените човешки стойности, за любовта, войната, патриотизма, красотата, трудностите на селския живот… Неговите произведения се отличават с ярки описания, дълбока психологическа проницателност и разбиране на човешката природа. Най-известните му сборници с разкази „Песента на колелетата“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“ и други се считат за шедьоври на българската литература. Сред най-забележителните му творби са „По жицата“, „Албена“, „Шибил“, „Земляци“. Те пленяват читателя с трогателните образи, със силата на българския дух и универсалните теми.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През септември 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Оттам на 30 септември изпраща последното си писмо до съпругата си Деспина Йовкова. Поради влошеното му състояние на 11 октомври е откаран в Пловдив и на 14 октомври е опериран по спешност в Католическата болница. Откриват рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние.

На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в мащабен израз на народна любов и признателност.

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков. Около 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни произведения – на над 37 езика.

Йовковите творби изграждат един  привлекателен, интересен свят. Те имат специфично своя неповторима атмосфера. Това е атмосферата на времето, което Йовков изобразява  с неподражаемо художествено майсторство.  

 

ЛЗЗ

РАЗТВАРЯМ КРИЛА - поезия на Надежда Александрова Цанева

 *

разтварям крила
(символично, разбира се) –
към кого,
към какво
да летя?!

*
искам кораб
с бели платна…
искам космос в простора

*
космосът,
който искам
е още без хора

*
не, не искам нищо –
нито птица, нито кораб;
хоризонтът нащърбен е –
тежи от облаци…
твоят гръб във вратата

*
два автобуса
с побелели глави
край пресния гроб на баща ми
колко остарели са учениците му

слънчев лъч през дъждовните капки

*
една поправена грешка –
колко други потънаха
в праха на мълчанието

тежат годините
дъждовно очакване

*
в душата си нося
вулкан от невзривени
мълчания

пеперуди върху
майски цвят

*
с изранени крака
вървя към предела;
онзи, зад който
всичко е истинско –
полет на пчела

*
на предела съм –
мойто време тука ще спре
в тишина ще умре
падат дюли –
стъпки към залеза

*
кокиче върху пряспа
главата му
по-високо от бурята

*
капка кръв
върху пръста ти –
не късай цветето!

*
сред изгорялата трева –
глава
на минзухар

*
снежинка
върху влажния нос на куче –
цялата любов на света
в един спомен

прецъфтяло глухарче

*
не са дребни теми
тревите и слънцето –
живеем от слънцето,
в треви ще се превърнем
след това

*
всичко в този свят
е значимо –
врабчето, мравките… и кучето

*
кучето –
всяка сутрин ме буди…
мисълта за него

*
треви и сухи клони,
и цветя –
тишина в стиха

НЕЗАБРАВИМИЯТ И НЕДОСТИЖИМИЯТ - 78 години от убийството на Никола Петков

78 години от убийството на Никола Петков  

НЕЗАБРАВИМИЯТ И НЕДОСТИЖИМИЯТ

 

С целия си живот, с патриотичната си дейност, с героичната и мъченическа смърт  Никола Димитров Петков се нареди до най-великите синове на нашето Отечество.

Със своята саможертва той показа как трябва да се служи на майка България. 

Нека си припомним част от знаменитата му последна реч във Великото народно събрание при отнемането на депутатския му имунитет на 5 юни 1947 г.:

 „...Моята съвест е била винаги чиста. Такава е била, защото и в моето семейство винаги са били с чиста съвест. Хора с нечиста съвест няма и няма да има...”      

Както и огнестрелните му гръмки думи след като изслушва смъртната присъда, произнесена „в името на българския народ”:

„Не! Не в името на българския народ! Аз отивам на смърт по заповед на чуждестранни господари, на онези от Кремъл. Българският народ, изтерзан от кървавата тирания, която вие искате да маскирате като правосъдие, никога няма да повярва на вашите клетви!”

Зверски убит на 23.09.1947 г. след скалъпен процес, Никола Петков остава като светъл пример за земеделците и на целия български народ. Пример – как се отстоява свободата, народовластието и демокрацията.

Никола Д. Петков е велик син на българския народ, голям народовластник, борец за свободата и независимостта на България.

Не случайно има толкова много последователи. Те са преследвани десетилетия наред от комунистическия режим в България. Следвайки неговите стъпки, стотици чеда на майка България губят живота си, гният в затворите, но не предават идеала му за свободна и демократична България.

Едва след падането на комунистическия режим Никола Петков  заема полагащото му се място в пантеона на безсмъртните.

Той е реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г..  

Делото и саможертвата на Никола Петков трябва да се изучават в българските учебници по родолюбие. Защото ще бъдат нужни на следващите поколения.

ЛЗЗ

ВЕЛИКА НАРОДНА ПОБЕДА - 140 години от Съединението

140  години от Съединението

ВЕЛИКА НАРОДНА ПОБЕДА

Съединението през септември 1885 г. на насилствено и изкуствено разделената България е едно от най-великите дела, извършени от българския народ. Съединението на Княжество България с Източна Румелия довежда до международното признаване и утвърждаване на България като държава.

Тя бива освободена от турското владичество седем години преди това. Но на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. великите сили разпокъсават жестоко Санстефанска България. Безжалостното, несправедливо разпокъсване на България нанася жестока рана в сърцата на всички българи.

Народните протести и борби за съединение на разделените части на Отечеството започват още през същата 1878 година. Но истинската борба за съединение се провежда от началото на 1885 г. Ръководят я славните поборници за национално освобождение. Център на борбата става Пловдив. Родолюбивият подем постепенно обхваща широки народни слоеве, както и военни. Революционният комитет е оглавен от Захари Стоянов. Активна е дейността на останалите апостоли на Съединението: Коста Паница, Иван Стоянвович, Димитър Ризов, Иван Андонов. В подготовката на святото народно дело участват офицерите Данаил Николаев, Димитър Филов/баща на Богдан Филов/, Райчо Николов, Сава Муткуров и други.     Всенародният подем и революционните вълнения в много селища на Източна Румелия ускоряват събитията. На бунт се вдига населението на Панагюрище, Голямо Конаре и др.  Именно в Голямо Конаре бунтовниците първи провъзгласяват Съединението. Четата, командвана от Продан Тишков-Чардафон и Втора източнорумелийска дружина на майор Николаев навлизат в столицата Пловдив на 6-ти септември, свалят правителството, арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и обявяват Съединението.   

С изключение на няколко изолирани сблъсъци, Съединението е осъществено без кръвопролития, защото то сбъдва мечтата на българския народ.  

Това важно събитие става без съгласието на Русия и Западните велики сили.

Въпреки всичко българският монарх Александър първи приел и оглавил извършеното Съединение. Защото то е извършено самостоятелно от целия български народ, без никакво кръвопролитие.

Съседни балкански държави се обединяват трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско. И те остават под турска власт.

Единствената международна опасност след обявяването на този исторически акт идва от съседна Сърбия, която напада България. Но в нелеката битка на нашите капитани със сръбските генерали младата българска армия с невиждана до тогава храброст защитава родината си и разбива многобройната сръбска войска.

Така нашият народ извършва най-българското патриотично дело в новата история на страната ни. То е и си остава едно от най-съкровените народни дела!   

Кирил Назъров

ЗА "СЪЕДИНЕНИЕТО. ПАТРИОТИЧНИ ХАЙКУ" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ - рецензия на Габриела Цанева

„Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.

Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.

Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!

Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.

Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.

В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.

*

Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.

Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?

Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.

И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.

Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.

Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).

Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е  историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.

Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.

*

Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)

Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.

Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.

Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.

И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.

Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.

Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.

Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.

*

Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка –  сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.

Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.

*

Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.

Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.

*

Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.

Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.

Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.

Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.

*

Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.

Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.

Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)

Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.

Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.

*

Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.

*

В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)

Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.

Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.

*

Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.

Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.

*

Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)

Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.

Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.

*

И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.

Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:

д-р Габриела Цанева, издател и редактор